Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Арда Кърджали Черно море Славия Берое ФК ЦСКА 1948 Сф Ботев Враца Монтана Ботев Пловдив Етър Царско село Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Странният случай с Чико и неговите канарчета

Странният случай с Чико и неговите канарчета

05-05-2021 Любомир СЕРАФИМОВ

Понякога става и така – да прегърнеш жадуван близо 2 десетилетия трофей, помилван от каприза на Фортуна, след като по пътя към него преодолееш последователно два тима от Северната Б група (силистренския Доростол и свищовския Академик), два отбора от Южната Б група (бургаският Локомотив, малко преди да се слее с Нефтохимик, и Миньор от Бухово), после новак в елита, борещ се за оцеляване (Беласица) и накрая последния в А група в онзи момент – Пирин Бл, който е неспасяем пътник към „долната земя“. Без да срещнеш нито един между историческите грандове ЦСКА и Левски, нито някой от останалите столични тимове, нито дори градския съперник Локомотив, който пък тогава се подвизава във второто ниво на футбола ни. Това е особеният случай с пловдивския Ботев в турнира за Купата на Съветската армия (по същество националната) през сезон 1980/81 г., минал под знака на помпозно честван юбилей – 1300 години българска държава.
По повод годишнината клубният ни футбол се сдобива с турнир за трети трофей - Купата на НРБ, който да съперничи на наложеното ни от политическите обстоятелства 35 лета по-рано състезание за купата на чужда войска. С трите надпревари федерацията цели „да насити повече състезателната дейност на нашите най-добри отбори и тя да достигне световните стандарти“. Постепенно Купата на България измества и маргинализира състезанието за армейското отличие, което съвсем изчезва в зората на демократичните промени в началото на 90-те години.
Да се борят на три фронта (заедно с първенството) обаче се оказва непосилна задача за родните тимове и те дозират усилията си. За безспорния хегемон в началото на 80-те години ЦСКА дори има и четвърти фронт – Купата на европейските шампиони, където предизвиква сензация, отекнала в цял свят. Червените детронират актуалния европървенец Нотингам с две победи с по 1:0 и стигат до четвъртфиналите. До края на сезона на армейците се събират невероятните 49 мача. „Струпаха ни се доста срещи и трябваше да степенуваме нашите цели. Оставихме на заден план Купата на Съветската армия. В лошо за игра време и кал отпаднахме на осминафиналите с 1:2 срещу Спартак във Варна. Няколко дни след това ни предстояха четвъртфиналите за КЕШ срещу Ливърпул. Навлизаше в своя разгар и първенството. Заложихме също така на новия турнир. Спечелихме го без нито една грешка“, разказва тогавашният наставник на ЦСКА Аспарух Никодимов. Така се случва наглед немислимото – военният тим загърбва съвсем тенденциозно армейския турнир и бързо гледа да приключи с него.
Осминафиналите за Купата на Съветската армия оставят турнира и без другото си голямо украшение, рекордьора по отличия в него Левски. Също както и ЦСКА сините отпадат от втородивизионен тим, макар и не толкова традиционно име за клубния ни футбол – Миньор от близкото до столицата градче Бухово, което с предлаганите миньорски заплати за първа категория е магнит за неуспели да се наложат футболисти от школите на софийските грандове. Други два столични тима – Славия и Локомотив, изхвърчат още по-рано, на шестнайсетинафиналите.
И става истинско чудо в турнира – за четвъртфиналите се класират само извънстолични отбори. На това стъпало пловдивският Ботев, тогава Тракия, стига след мач с продължения срещу Локомотив Бс, но после не прави грешката на сините да подцени фалшивите миньори от Бухово и ги отупва с 4:1. Сетне е още по-убедителен на полуфиналите срещу Беласица – 6:0 с хеттрик на Георги Славков-Бенкса, който в онзи сезон лети към „Златната обувка“ на Европа. Последното препятствие е Пирин Бл, а във финала канарчетата влизат като отявлени фаворити.
„Зрителите може би предполагаха, че купата предварително ни е дадена – си спомня тогавашният наставник Динко Дерменджиев-Чико. - Грешка! Получи се оспорван мач, напрегнат до последната минута. Съперникът ни затрудни максимално“. Сред най-добрите на терена са двамата вратари – Димитър Вичев на тогавашната Тракия и 38-годишният му колега Христо Христов-Бараката, който сякаш заключва благоевградската „барака“ и хвърля ключа в езерото „Ариана“ до националния стадион. Капитулира само веднъж, но това се оказва достатъчно за жълто-черната радост. Единственият гол идва след типична за стила на Ботев бърза и технична контраатака. Тя започва от изящния плеймейкър Петър Зехтински и преминава през Костадин Костадинов, който пробива по десния фланг. Следва прецизно центриране към Митко Аргиров, който с красиво воле поразява пиринската врата. За втори път след 1962 г. Ботев печели купата, а свързващото звено между двата триумфа е самият Чико.