Натан БЬОФИЛ

So Foot

Педро Поро току-що бе отбелязал най-важния гол във футболната си кариера. Докато празнуваше попадението, с което довършва Франция и изпраща Испания на финала на световното първенство, в съзнанието му изниква един жест – да покаже своите cojones (б.р. – топки). Играчът на Тотнъм не го прави толкова гордо като Диего Симеоне или Кристиано Роналдо, но желанието изгаря ръцете му и целият стадион разбира. Да се свързват тестисите със смелостта и успеха на един мъж, надяваме се, принадлежи на миналото, но да сложиш топките си на масата е било в основата на игровата философия на испанския национален отбор през десетилетията на франкизма, когато мъжествеността е властвала. Между фурията и тики-така има цял един свят, изграден от социални промени.

Историята започва през 1576-а – във времето, когато футболът се е състоял в това хората да се налагат един друг край топка, направена от свински пикочен мехур. Нидерландия отчасти е испанска, предците на Рууд ван Нистелрой не са доволни и започват война, по време на която пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-прародителите на Феран Торес вилнеят толкова жестоко при

разграбването

на Антверпен

че тогава се заговорва за „червена фурия“.

През 1920 г. фурията отново препуска, този път под перото на френски журналист с нидерландски произход, когато трябва да опише агресивния характер на играта на испанския олимпийски отбор в… Антверпен същата година. Така се ражда „фурията“ и това никак не е неприятно за жителите на страната на Иберийския полуостров, които възприемат този горд и непоколебим стереотип.

Тази футболна идентичност продължава да бъде свързвана с Испания на Франсиско Франко, който взема властта през 1936-а – в началото на продължилата три години гражданска война. „От 40-те години до края на 70-те Испания залага изцяло на тази своеобразна фурия, на Viva la muerte (б.р. – Да живее смъртта) на франкистите по бойните полета на гражданската война, на този предполагаем испански характер, според който трябва да се наложиш физически – обясни Хосе Гомес, преподавател по история и история на спорта, най-вече на футбола, на испански език. – Ще се изразя грубо, но се налагаш с топките си. Това е фурията.”

Ръководителят на партията Фаланга гледа благосклонно на футбола като средство за насаждане сред масите на ценностите на режима, още повече чрез фурията – един от малкото оцелели елементи от испанския футбол. По време на приятелските мачове се отправя

фашистки поздрав

и се вика: „Напред, Испания! Да живее Франко!“ Имената на клубовете са испанизирани, а в ръководните им структури задължително трябва да има поне двама членове на Фалангата. Ла Роха се превръща в Ла Асул заради синия цвят на партията на Каудильо, тъй като червеното се свързва с републиканците, комунистите и дори анархистите. Дори след завръщането на червената фланелка през 1947-а не се говори за Ла Роха, а за „Селесион“. Всичко се променя освен начина на игра – дълги топки, удари с лакти и преобладаваща игра с глава, оправдани от донякъде случайното четвърто място на Световното първенство през 1950-а. Домашният триумф на Евро 1964 на отбора на Луис Суарес, носител на „Златната топка“ за 1960-а, е единственият голям футболен успех на франкизма, който режимът не пропуска да използва като своя витрина.

С пристигането на Йохан Кройф в Барселона, първо като футболист през 1973-та, а след това и най-вече като треньор през 1988-а, започва промяната във възприемането на играта. Още повече че Франко умира през 1975-а. Започва бавният демократичен преход, а Мовида – това социално и културно движение за освобождение, обхваща големите градове и отпуска футбола. „Йохан Кройф пускаше в игра халфове, обучени в Барса, доста слабички, не особено физически силни, но умееха да боравят с топката – спомня си Хосе Гомес. – От този момент започва да се налага играта, изградена върху свобода, водене на топката и постоянни размени на пасове. Дори в изказванията след мачовете се казваше, че най-важното не е да спечелиш на всяка цена, а да бъдеш отборът, който остава в

сърцата на хората

Това все пак беше доста революционно.“

След 4 поредни титли в Ла Лига между 1991-ва и 1994-та виждането на Кройф се налага в страната на фурията, след като преди това титли печелят баските клубове, които все още я практикуват. Промяна, продължила толкова дълго, колкото и установяването на испанската демокрация, разтърсено от опита за държавен преврат през 1981 г.

20 години след пристигането на Кройф на каталунската скамейка и два месеца след идването на Пеп Гуардиола на същото място отборът на Луис Арагонес най-после разбива представата за Испания като обречена да губи през 2008-а, побеждавайки и убеждавайки благодарение на Шави и Иниеста. Доста слабички халфове, не особено физически силни, но умеещи да боравят с топката. Евро 2008, Мондиал 2010 и Евро 2012… А сега страната отново е на световния връх заедно с женския отбор след Евро 2024, доминирано повече с глава, отколкото с рамене. „Тази креативност, която беше задушавана през годините на франкизма, според мен днес наистина представя добре това, което е Испания“, добавя преподавателят по история, който преживя Световното първенство през 2026-а в страната победител.

Освен на освободения от комплекси футбол, превърнал се в истински световен модел, Ла Роха разчита и на играчи с мигрантски произход, начело с Ламин Ямал, Нико Уилямс и Аймерик Лапорт. „За децата и тийнейджърите идолът е Ламин Ямал и това е наистина много показателно за днешна Испания – отбелязва Хосе Гомес. – Разбира се, Испания на Франко не беше страна, в която чужденци идваха да се установят и да работят, защото испанската икономика не беше привлекателна. Но онова, което би било немислимо, е тази своеобразна буйност и радост от живота у Ламин Ямал. Това не беше поведението, което се очакваше от известен испанец по времето на франкизма“.

Същата радост, която завладя испанските улици на 19 юли, 90 години и два дни след началото на гражданската война…