Валентин Михов не е роден за една държава, той е гражданин на планетата

Жаклин МИХАЙЛОВ

Преди три години в знаменитата поредица на „Тема Спорт”, озаглавена „Строители на съвременна Футболна България“, авторът употребява три основни думи и определения за Валентин Михов – мечтател, пионер, идеалист. Днес този пионер, мечтател и идеалист празнува 70-годишен юбилей. И втората част на тези 70 години несъмнено

го превърнаха в

една от концептуално

важните фигури

не само за неговата основна територия футбола, но и за времето в историята на България, което се нарича преход. Звездата на човека, който спокойно мога да нарека Вальо, изгря през вече далечната 1991 година. Тогава от системата на външната търговия той се катапултира в българския футбол. И трансформацията остави трайни следи. Първо, Михов пое кормилото на най-успешния български клуб ЦСКА, а мащабът на неговите действия две години по-късно го коронясаха като владетел на БФС. Един нов, модерен, симпатичен, ерудиран, обаятелен лидер и водач. А към всичките му добродетели най-отгоре се поставя и изключителният му природен нюх към рекламата и маркетинга. Преведено това тогава означаваше футболът да се превърне в суперпечеливш бизнес. И Валентин Михов имаше абсолютно категорична и завършена визия как да се премине от думи към дела.

През 1992 година с Вальо начело на клуба ЦСКА стана шампион, през 1993 година класира България на Световното първенство в САЩ, а през 1994 година го абдикираха дни преди началото на явлението, което наричаме славното американско лято. Но това е България и пътят от рая до ада се изминава много бързо. Но пък времето отсява най-добре плявата от зърното и на всички добронамерени съвременници на събитията е напълно ясно, че заслугата на Валентин Михов за невероятния българския триумф е огромна. Футболът е проста игра за умни хора, а първият с размах, мащаб и безспорен интелектуален потенциал бе Валентин Михов. И приносът му за американското лято не може безкрайно да бъде подценяван и забравян. Той е сред главните виновници за чудото, заедно с Христо Стоичков и Димитър Пенев.

От самолета на победителите слязоха други хора, а Вальо през 1994-та беше само на 40 и освен това бе категорично несъгласен

да премине

само като

метеор

на футболния небосвод. И в следващите години той се зае да реализира брутално напредничавите си идеи. Една от тях за първостепенната роля на Професионалната футболна лига, ако беше се осъществила спрямо неговите виждания, щеше да превърне играта в българския й вариант в нещо много по-различно, отколкото е днес. Но мечтите са за това, за да има кой да им пречи да се превърнат в реалност. И макар Валентин Михов да биваше приет навсякъде с усмивка и разбиране, той така и не успя да пробие стената на закостенялото мислене.

Вальо Михов е човек на мира, на разбирателството, на компромисите и толерантността. Това е неговият начин да бута стените. По милия начин с усмивка и положително мислене. Но повечето от идеите му не се осъществиха, защото вероятно за да се превърнат в реалност, се искаше друг подход. Може би трябваше да се воюва до кръв, а това винаги означава да се цапат ръцете. Да търсиш съмишленици там, където няма да ги намериш, е обречена работа. Но пък и да измениш на природата си също не е в реда на нещата. Но със сигурност на 70 години Валентин Михов отдавна си е

направил

пълната

равносметка

и вероятно е установил къде е сбъркал и къде подходът му не е бил правилен. Всъщност големият губещ не е той, а българският футбол. Милионите, които милеят и обичат тази игра в България, не получиха радостните мигове и успехите, които можеха да изживеят. Силно убеден съм, че ако Валентин Михов бе работил с пълния картбланш спрямо вижданията си, днес България щеше във футболно отношение да е поне на нивото на Полша, Чехия, Унгария. С класирания на големи форуми, с клубове, които стигат далеч в европейските турнири, с конкурентно и интересно първенство и с коренно променена инфраструктура. Но това е цената на липсата на интелектуален потенциал у така наречените наши футболни хора.

Но в личен план Вальо трябва да е много удовлетворен, най-малкото защото се оказва, че е бил прав за повечето неща. Но щастието е относително понятие, а умните винаги остават неудовлетворени. Това е едновременно и дамоклев меч, и привилегия. Обръщайки се назад в годините, Вальо обаче ще срещне погледите на стотици или дори хиляди хора, които са били озарени от неговото необикновено присъствие. Дори само една негова усмивка или един кратък разговор са оставили незабравим спомен от контакта с толкова необикновен човек. А жестовете и подаръците, които е направил, ще го вкарат в книгата на рекордите Гинес.

Валентин Михов е от породата на избраните много специални хора. Наричат ги духовни, защото имат много таланти. Могат да правят много неща и да са полезни на другите. Навършвайки 70 години, Вальо трябва да е напълно убеден в едно – той е сред най-обичаните и харесвани хора в българския футбол. Не знам дали въобще му пука за това, но поглеждайки назад, трябва да знае, че го е постигнал. В една крайно враждебна среда той успя да се съхрани и да премине през живота непроменен и да остане такъв, какъвто бе в началото, когато риторично бе зададен въпросът „Кой сте вие, Валентин Михов“. И отговорът на 18 януари 2024 година е – един страхотен чаровник. И след всички тези излишни приказки, защото той много добре знае кой е, да си пусне песента „Хей“ на Хулио Иглесиас, за да му стане още по-леко на душата.