Аз съм един от малкото играчи, които публиката на Левски не е освирквала

Железният защитник на Левски и националния отбор Пламен Николов е роден на 24 юни 1957 година. До 1977 г. играе в родния Спартак Плевен. След това преминава в Левски. С екипа на сините блести до 1988 г. и отново от 1990 – до 1992 г. Записал е общо 296 мача и е вкарал 6 гола за Левски. Четирикратен шампион с отбора през 1979, 1984, 1985 и 1988 г. Носител на Купата на България за 1979, 1982, 1984 и 1991 г. По изиграни срещи е в първата десетка на сините.

Изиграл е 55 мача в националния отбор, за който дебютира на 22 февруари 1978 г. срещу Шотландия при 2:1 за България в Глазгоу. В чужбина е носил екипа на шведския Браге и белгийския Антверпен.

Избран е за Футболист №1 на България за 1984 г. След края на футболната си кариера е помощник треньор в Левски, след това последователно е наставник на плевенския Спартак, Локомотив (ГО), Олимпик Тетевен)и Ботев Враца. От 2004 г. – до 2009 г. е президент на родния Спартак Плевен. След това работи в школата на Чавдар Етрополе.

През 2012 г. Пламен Николов става спортно-технически директор на Нефтохимик, а по-късно работи и като скаут на Левски.

Предлагаме ви старо интервю на Пламен Николов – дадено през 2012 година пред „24 часа“.

– Г-н Николов, имахте продължителна кариера на футболист, после сте били треньор и ръководител. Къде е най-трудно?

– Безспорно да си ръководител, особено в тези трудни времена. Като футболист е лесно. Разчиташ на себе си, поддържаш си форма, играеш, радват ти се феновете, ти се кефиш. Като ръководител си зависим от хората и отговаряш за много съдби.

– Кой ви откри за футбола?

– В Плевен започнах при треньора Вачко Маринов. Бях 8-годишен. Записах се и така тръгнаха нещата. На стадиона ме заведе дядо ми.

– Той бил ли е футболист?

– Никой от фамилията ми не се е занимавал с футбол. Аз съм първият.

– Как се стигна до трансфера ви от Плевен в Левски?

– В Плевен стигнах до юношеския и после до младежкия национален отбор. Закономерно е някой от грандовете да те иска. Направи го Иван Вуцов и така започнах да играя в Левски.

– Тогава мислихте ли, за да приемете?

– При предложение от Левски или ЦСКА няма място за много мислене.

– Имахте ли такова и от “армейците”?

– По същото време имах оферта и от “Славия”.

– Като дете на кой отбор симпатизирахте?

– От малък съм левскар и това предопредели избора ми. На Левски не се отказва.

– Лесно ли се печелят 4 шампионски титли и още толкова купи на България?

– Как да е лесно, когато по наше време имаше много силни отбори? Сега 4-5 тима се борят за нещо, другите – само да не изпаднат и Левски и ЦСКА си минават като на разходка през тях. Вярно, всяко поколение се хвали, но наистина през 80-те години повечето отбори бяха стойностни, с много качествени играчи в тях.

– Какво ви костваха тези титли?

– Много труд, напрежение, притеснения. Преди мачовете не можеш да спиш от предстартовата треска. След мача не спиш от преумора. Поне аз бях така, защото давах максимума от себе си в Левски. Трудно е, много е трудно, но затова пък после е сладко.

– С какво Левски превъзхождаше другите отбори в този период?

– Предимно с отлична организация, дисциплина. С всички треньори се работеше абсолютно професионално.

– Спомняте ли си за уредени мачове?

– Категорично не! Никога не се е мислило за уредени мачове. Просто отиваш и се играеш. Особено на чужд терен. В провинцията отборите чакаха с нетърпение Левски, за да се докажат.Даваха всичко от себе си и ако ние искахме да станем шампиони, трябваше постоянно да бъдем на ниво, за да успеем.

Стадионите бяха препълнени, дори по дърветата висяха хората.

– А защо сега е различно?

– Защото много неща се промениха, много глупости се направиха в българския футбол и оттам хората се отдръпнаха.

– Коя е най-голямата глупост?

– Една от най-големите е, че имаше определени моменти, когато предварително се знаеше кой ще е шампион. Говоря за последните години или по-точно мутренските.

– 1984 година ли беше най-добрата за вас във футбола?

– Най-добрите ми бяха от 1982 до 1984. Така поне си мисля, че играех много силно. Спомням си, че през 1983 година Ради Здравков ме изпревари за футболист номер 1 с точка или две, и то благодарение на един вестник, който ме беше “забравил” в своята класация. През 1984 година вече станах номер 1 в България, и то с голяма преднина.

– Горд ли сте с този избор?

– Разбира се. Другото признание е, когато ни награждаваха за 50 години футболист на годината и попаднах в идеалния отбор за всички времена. Това си е едно голямо признание, което ме направи истински щастлив.

– Сигурно няма да забравите и следващата 1985 година, когато се игра оня прословут мач с ЦСКА, довел до вашето доживотно наказание в комплект с Христо Стоичков, Боби Михайлов, Наско Сираков, Емил Велев и Емил Спасов. Какъв е вашият прочит на тези събития?

– Мисля, че всичко е било предварително нагласено, да се смени името на Левски. И ние като млади хора, знаете, когато излизаш срещу ЦСКА, не признаваш нищо. Мислиш само за победа. Е, истината не беше чак такава, както се говореше, че имало счупени купи, че сме се били в тунела. Не е вярно! Всичко, което беше, стана на терена. Имало е много такива мачове. Тогава хората от ЦК на БКП си бяха намислили това да се случи. Така със сценария за смяната на името на Левски изгоря и ЦСКА, та и тях преименуваха. Знаете, ние станахме “Витоша”, а те “Средец”.

– Значи екшънът е бил само на терена, но няма да отречете, че и вие бяхте в епицентъра на събитията?

– Е, така беше. Срещу ЦСКА адреналинът ти идва малко в повече.

– Стреснахте ли се след това жестоко наказание?

– Дори и от следването във ВИФ искаха да ни изключат. Нормално е да се постреснеш. Но само 5 месеца по-късно се чудеха как да ни възстановят правата на футболисти. Един неприятен спомен от миналото.

– Това сурово наказание не провали ли част от кариерата ви?

– Бях пред трансфер в “Порто”. Заедно с Емил Спасов имахме предварителна договорка с португалците. Заради наказанието ни забраниха да излизаме в чужбина.

– Съжалявате ли?

– Нормално е да съжалявам. Все пак става дума за европейски гранд. Но само след година заиграх в Швеция, така че понаваксах малко.

– А имахте ли през годините и други оферти, за които ви е яд?

– Нямаше по простата причина, че по онова време ни разрешаваха да излизаме в чужбина след 28 години. Щом ги навърших, дойдоха предложенията.

– Не е ли била порочна тази практика?

– Абсолютно. Сега и на 6-7 годинки можеш да направиш трансфер.

– Много ли спечелихте от футбола?

– Спечелих, защото, ако не беше футболът и Левски, сега нямаше да разговаряме. Имам си семейство и всичко необходимо, за да живея нормално.

– Кажете нещо за семейството ви?

– Имам две дъщери и едно внуче. Казва се Пламен и е на 9 години.

– Може би той е бъдещият десен бек на Левски?

– Дай боже. Времето ще покаже, но нека сам избере пътя си.

– Коя е най-сериозната премия, която сте получавали в кариерата си?

– За победата над Франция в София. Става дума за техния много силен отбор начело с Мишел Платини. За ония години 6000 лева си бяха много пари.  Вярно, след това нещо искаха да връщаме част от тях. Някои дори го направиха.

– Ако върнем времето назад, какво ще промените?

– Пак ще искам да играя футбол, пак в Левски и отново да стана футболист номер 1 на България. Смея да се похваля, че съм от малкото играчи на Левски, които никога не са освирквани. Може понякога да съм играл по-слабо, но винаги съм излизал на терена със сърцето си. Това се цени от запалянковците.

– Каква е рецептата да бъдеш любимец на феновете?

– Да се раздаваш винаги на 100 процента за любимия си отбор. Мисля, че не съм бил суперголям футболист, но компенсирах с огромно желание и хъс. За мен нямаше разлика дали играем за първенство, или за купа, дали срещаме силен, или слаб отбор. Винаги излизах за победа.

– Може би щяхте да се ориентирате за нападател?

– Аз имах голям афининет към атаката, дори често треньори и колеги са ме спирали да се включвам в нападение.

– На терена бяхте кибритлия. Срещу кои футболисти ви е било най-трудно?

– Много са. Ще започна с Чавдар Цветков от “Славия”, Атанас Пашев от “Ботев”(Пловдив), Стойчо Младенов и Цецо Йончев от ЦСКА. Със сигурност има още доста имена, които мога да спомена.

– А на тренировките в Левски срещу кого ви беше най-терсене?

– Определено срещу Гибона (Божидар Искренов – б.а.). Много талантлив и непредвидим футболист.

– А с кои играчи си партнирахте с най-голям кеф?

– С всички, защото в Левски случайни футболисти нямаше. Беше истинско удоволствие да тренираш и играеш.

– Какви са спомените ви от престоя в чужбина?

– Близо 5 години в Швеция не се забравят. Престоят ми в “Браге” беше повече от ползотворен. В 3 от годините бях избиран за най-добър чужденец в шведското първенство.

Там се играеше много трудно. Шампионатът им е силен, със здрави битки по терена. Поиграх малко и в белгийския “Антверпен”.

– Футболистите обичате да си разменяте фланелките след мачове. Кои са най-ценните ви трофеи?

– Доста са, но безспорно ще започна с бразилеца Зико и французина Жан Тигана. Кътам си ги на специално място.

– 55 мача с националната фланелка не са никак малко. Кой от тях никога няма да забравите?

– Безспорно победите над Франция и Белгия, с които се класирахме за световното първенство през 1986 година. За жалост отпаднах от състава заради наказанието. Отидоха само Боби Михайлов и Наско Сираков.

– Кои са треньорите, на които ще сте благодарен цял живот?

– Започвам с първия ми треньор в Плевен Вачко Маринов. Списъкът продължава с Иван Вуцов, Васил Методиев-Шпайдела, Христо Младенов. От всеки съм взел по нещо ценно.

– Ще си спомните ли някоя интересна случка от богатата ви кариера на футболист?

– Сещам се, че през 1983-а и 1984 година в автобуса преди мач с ЦСКА всички пеехме. Бяхме сигурни, че излизаме и бием ЦСКА. Така репетирахме за след мача. Имаше един случай, когато Гиби Искренов изкара едно знаме и го развя от прозореца на клубния ни автобус. Пак стана преди дерби срещу ЦСКА. Бяхме сигурни в успеха.