Футболната легенда Трифон Иванов, който си отиде от този свят на 50-годишна възраст, дава последното си интервю за предаването “Код Спорт” по TV+ през февруари 2016 г. – само няколко дни, преди да почине. В него Туньо говори за живота след футбола и се връща се към спомените от еления килим. На днешната дата – 13 април, през 1988 г. Туньо дебютира за националния отбор и вкарва първия си гол за „лъвовете“ при 1:1 срещу ГДР.

– Защо винаги си бил голям критик на медиите?
– От време на време трябва да се казва. Аз съм си страдал много пъти, защото обичам да казвам истината. Покрай майтапа понякога се казва и самата истина. Хуморът ми е малко хаплив. Не се сърдя и мен, като ме ухапят някой път.

– Вярно ли е, че когато трябва да вземе важно решение, железният Трифон Иванов първо слуша сърцето си, после ума си, а накрая прави това, което каже жена му Валя?
– Ха-ха! Да се върнем в началото. Зад всеки успял мъж стои една жена. Двамата ви познавам много добре. И зад вас има жени, които диктуват нещата. Отвръщам на удара с удар.

– Повече от 20 години беше в големия футбол. Скучно ли ти е сега зад бюро?
– Не, напротив. Много хора се съмняваха дали ще идвам на работа, но няма значение. Доказах, че ще направя така, че да се почне от зона Велико Търново, а не от Варна, София или Пловдив. Хубаво ми е да идвам на работа, интересно ми е. Опитвам се да правя нови неща и мисля, че засега се получава. Смятам, че шефовете са доволни от това, което правя.

– Казваш, че като футболист си пълнил достатъчно пъти страниците на вестниците, а сега искаш спокоен живот. Как минават дните ти?
– С работа. Рядко давам интервюта, не обичам шумотевица, да съм на пангара, да съм по вестниците и телевизиите. Нека по-скромно, по-спокойно.

– Чувстваш ли се улегнал на 50?
– Да. Всеки, който направи 50, започва да си дава равностметка. Това, което си направил досега, си е направено. Вече трябва да се гледа по-спокойно, по-уравновесено, по-забавено. Влизаме в рискова възраст.

– Известен си като като един от най-големите шегаджии. Кой е попадал най-често под “стрелите” ти?
– Няма човек, който да не е попадал. В националния отбор имаше лоби на Стоичков, а друго – на Боби и Наско. Аз бях буфер между Ицо и тях. Някой път той не тренира, пък те питат защо не тренирал. И докато се разберем… Но винаги сме потушавали нещата. Не е хубаво да се излиза наяве. Но ето, Ицо казва, че го боли кракът и няма да тренира. Те веднага питат защо няма. Аз отговарях: “Оставете го сега!” И накрая го оставим Ицо да не тренира. Така минаваха по-нормално тренировките. Когато аз не съм тренирал, съм бил или контузен, или зает.

– Ще ти припомним едни изказвания. Легендарният Ги Ру те взе в “Оксер” и каза: “Този е страховит защитник, всяко действие му е свързано с шпагат.” А легендата на “Бетис” Хуан Мерино, с когото играехте заедно, твърди: “Когато видях Трифон за първи път, бях потресен. Приличаше на трапер, дошъл от дивото.”
– За да отида в “Бетис”, ръка ми подаде Стоичков. Той тръгна от България, остави ми капитанската лента на ЦСКА и ми обеща да помогне. Казах му: “Муха, тръгваш, а не ми помагаш!” Отговори ми, че ще ми помогне. Спази си обещанието чрез Хосе Мария Мингея. Отидох за 6 месеца под наем в “Бетис”. Всичко останало как да коментирам? Така са виждали хората моята игра, такова впечатление съм създал.

– Любимите ти голове?
– Головете, които се помнят и до ден-днешен са два. Срещу Уелс и срещу Русия. Не мога да кажа кой от тях ми е по-любим. Те не са ми единствените, имам и други. Това са знакови попадения, за които хората все още се сещат. За жалост това ни остана – да гледаме стари голове.

– Отчаян ли си за бъдещето на футбола ни?
– Много неща трябва да се променят. Като ръководител на Зонален съвет се опитвам някои неща да оправим, но става много трудно, защото няма помощ от държавата, а трябват терени, специалисти. За месец март съм планирал един семинар – нещо, което не е правено досега. На него ще бъдат всички треньори от Северозападна България, за да видим кой докъде е стигнал, върху какво работи. Наблюденията ми са, че първо трябва да се започне от треньорите и по-точно от тяхното образование и начина, по който работят. Нужна е дългосрочна методика за четири години. Българските треньори трябва да ходят и в чужбина в големите школи и да черпят информация. Не че в България няма талантливи футболисти – има, но трябва да се наблюдават и да се развиват.

– По-трудно ли се работи в провинцията?
– Да, в провинцията винаги е било по-трудно. Нещата първо пристигат в София, там се разпределят и след това идва провинцията. Но тук съм по-доволен, по-спокойно е, въпреки че борбата за оцеляване е по-голяма.

– Замислял ли си се скоро да не живееш в България?
– Минавало ми е през акъла, с жена ми доста сме си говорили. Но все още имам някаква надежда. Дано да тръгнат нещата да се оправят, за да може всеки един нормален човек, който работи да взима това възнаграждение, което му се полага. Когато стане нетърпимо вече, нищо чудно да си хвана багажа и да замина.

– Помниш ли първия си мач с националния отбор?
– Да, вкарах гол. Бях обещал, че ще го направя, а всички ми се смееха. Ще разкажа една куриозна ситуация. Тогава пътувах с влака, понеже нямах кола, а баща ми не ми даде неговата. Пристигам в Бургас, където е лагерът. Всички футболисти са си дошли с колите – Наско Сираков, Боби Михайлов, Ради Здравков…Влизам, те тъкмо се хранят и ми викат: “Какво, бе, момче? Кажи!” Казвам: “Идвам да играя в националния отбор.” Питат ме откъде идвам, а аз им казвам, че ще им покажа на тренировката. Наско беше измислил, че идвам от горите тилилейски, защото тогава бях с дълга коса. Започна мачът, влизам второто полувреме като полузащитник. Викам: “Това ми е силата – да играя полузащитник!” Наско застава да центрира една топка от ъглов удар и аз отивам напред. Викат ми: “Ти къде, бе?” Казвам: “Да вкарам гол.” Отвръщат ми: “Абе, бягай оттук! Стой отзад!” Наско центрира, скочих и туп – 1:1 срещу ГДР. Бягах и толкова се радвах, а те останаха без очи.

– Във финал за КНК през 1996 г. сантиметри не ти достигнаха да отбележиш изравнителния гол за “Рапид” срещу ПСЖ. Разкажи за този мач.
– Този мач, никога няма да забравя. На финали сме били много малко българи. Броим се на едната ръка – Стоичков, Емо Костадинов, Бербатов и аз. За мен е голяма чест, че съм бил на финал и съм усетил тръпката да си на върха. Много е различно, вълнуващо. Радвам се, че съм го изпитал.

– Срещу кой нападател ти е било най-трудно да играеш?
– Срещу много играчи ми е било трудно. Един от първите мачове беше срещу Рууд Гулит – абсолютен атлет, техничен футболист. Спомням си, че центрират една топка и аз скачам, а имам претенция, че играя добре с глава. Той скочи над мен и като удари с глава, топката се срещна с гредата и се върна чак на линията на наказателното поле. Погледнах и си викам: “Къде сме тръгнали ние?” Гулит беше много здрав, атлетичен. Играхме двойка защитници с Ники Илиев. Казва ми: “Бягай оттук, аз ще го хвана, ей сега!” Викам: “Добре, хубаво.” Скочи два пъти с него и казва: “Я, по-добре си го пази ти!”

– Може би сред тях е и Мартин Далин, срещу Швеция никога не ни вървеше.
– Да, особено в последния мач, в който играх. Всички отпред помагат на Ицо да вкара гол, обаче отзад няма никой. Боби беше излязал на полувремето и хубаво, че го направи, за да не се срамува. Трябваше и аз да изляза. Дълга топка, аз бягам с последни усилия. Замахвам на шпагат и като ми я прибра, обръщам се – няма никой покрай мен и хоп – вкара я. Хайде честито! Всички седят и се хилят и му казвам на Старшия: “Или ме сменяй, или излизам!” Бях много ядосан. Не може да даваш всичко от себе си, а съотборниците да се смеят. Все едно, както давам сега интервю, да застане някой отзад и Ха-ха зад гърба ти. Така не се получава!

– Случвало ли ти се е да съжаляваш за нещо? Например, когато наплю Джанлука Виали на мача България – Италия.
– Тогава беше друга ситуацията, нещо ме обиди, направи се на отворен. Мисля, че и един юмрук изяде и ни изгониха и двамата.

– Има една история между теб и Ерик Кантона.
– Ето, зад гърба ми е фланелката, която нося все още. Просто тогава почувствах, че не съм един от всички, а съм Трифон Иванов. Да получиш уважение или добри думи от някой голям играч е задължаващо и признание.

– Вярно ли е, че винаги си обичал да си противник на правилата? Например в Австрия на тренировка отиваш с кабриолет, което е абсолютно забранено.
– В Швейцария беше при Жилбер Грес. Играехме заедно с един унгарец. Навремето беше един от най-големите трансфери. Мисля, че в Италия бяха платили за него 10 млн. Беше много добър играч, но вече в зенита си. Караше “Ланчия Дедра” кабрио. Сприятелихме се с него. Викам: “Мини да ме вземеш.” Минава той, а и живееше близо до мен и спираме на стадиона. Жилбер Грес излиза и казва: “Забрана! Повече да не идвате с кабрио!” Викам си: “Какво ще правим?”, а унгарецът ми казва: “Нищо, утре пак ще дойдем.” И аз си купих една кола, също кабрио. И двамата ги спираме, а Грес просто спря да излиза.

– Преди мач са те извадили от състава, защото си пушел цигара в кафенето. Четвърт час по-късно президентът на клуба те върнал и накрая си вкарал победния гол.
– Това пак става в Швейцария. Понеже не Жилбер Грес ме бе харесал, а президентът, който беше много богат, заможен човек и поддържаше изцяло клуба. Пак имахме някаква закачка с Жилбер Грес. Нещо бях написал във вестниците за него. Аз съм готов да се обличам, съобщава състава и мен ме няма в него. Всички гледат към мен, а аз – нищо. Започват да загряват, а аз се качвам горе в кафето. То се намираше отгоре на трибуната. Теренът на “Нюшател” беше много малък, хубав, симпатичен. Седнал съм в кафето, паля една цигара и си пия кафето. В това време минава президентът. Поглежда часовника и казва: “Г-н Иванов, няма ли…” Отговарям: “Аз няма да играя.” Той казва: “Моля?! Как няма да играеш?” Викам: “Днес ще почивам.” Замина си, аз си допуших цигарата, преобличам се, слагам си обувките. Мачът вече беше почнал, пета-шеста минута течеше. Отивам до резервната скамейка и сядам най-открая. Не минаха и десет минути, обръща се Жилбер Грес и казва: “Иванов!” А аз се крия отзад. Излиза отпред и вика: “Иванов! Отивай да загряваш!” И аз: “Моля?!” Отивам да загрявам, публиката започна да ръкопляска. Мачът нещо не вървеше и в последната минута с глава, батко ви вкара един гол. Отидох, поздравих го и така.

– Мислил ли си защо не стана новият Роналд Куман на “Барселона”?
– Не съжалявам. Ицо тъкмо беше настъпил съдията, а Куман беше скъсал кръстни връзки и се очакваше поне шест месеца да не играе. Тогава дойдоха при мен, искаха да ме вземат под наем от “Бетис”, но президентът не ме пусна. Ходил съм при него, молил съм се. Викам: “Човек, това ми е шансът! Това е “Барселона!” А той ми отвръща: “Аз без тебе не мога!” Действително тогава много помогнах на “Бетис”.

– Имаше два гола на “Камп Ноу”.
– Имам и спечелен бас. Ицо идва вечерта при мен в хотела. Чудо на чудесата! И сега е така, като се появи някъде Стоичков. Народ, народ…Викам: “Муха, скрий се, не можем да си кажем две приказки!” Нашите идват, снимат се с него. Майтапя се с него и му викам: “Утре ще вкарам два гола. Кажи на Суби, че два гола ще му хакна!” А той: “Бягай, бе! Ще вкараш два гола?!” Викам, ако го направя ще ми дадеш една бутилка уиски и ще ми позволиш само 100 м да мина с твоето БМВ. Казва: “Добре, готово! Даже ще ти го подаря!” Отговарям: “Не искам да ми го подаряваш.” Почва мачът 2:0, 3:0, 3:1, туп дузпа и още една. Викам на Суби: “Не там, а от другата страна.” И на другата обратно и така. Отидох да му стисна ръката и се прибрах.

– Не можем да си представим какво щеше да стане с две “луди” български глави в “Барса”…
– Е, може би тогава можеше да станем два пъти европейски шампиони! А пък можеше и да изпаднем! (смее се)