Никола СТЕФАНОВ

(ЧАСТ ОТ ПОРЕДИЦАТА “МИТИЧНИТЕ СТАДИОНИ”)

Тази история започва още със зората на футбола, когато най-старият клуб в Шотландия Куинс Парк построява първия стадион в света в съвременния смисъл – с турникети, контролиращи достъпа до трибуните. С него започва и легендата за „Хемпдън парк“, макар че по онова време той се намира на друго място в Глазгоу, където днес се издига малък боулинг клуб. Първият „Хемпдън“ е разположен на терасата, носеща името на прочутия английски политик Джон Хемпдън – един от лидерите по време на Гражданската война в Англия от XVII век. Стадионът е открит на 25.10.1873 г., а през март следващата година приема първото издание на финала за Купата на Шотландия, в който Куинс Парк бие Клайсдейл с 2:0.

През март 1883 г. обаче Куинс Парк е

принуден да напусне

и клубът си построява нов дом в района – на няколкостотин метра източно от първия, който също кръщава „Хемпдън парк“. Нанася се в него през 1884 г. и остава там до 1903 г. Тогава ръководството иска да разшири съоръжението, но собствениците на парцела са против. Отказът принуждава хората от Куинс Парк да търсят варианти за трети стадион. В крайна сметка Хенри Ърскин Гордън се съгласява да им продаде 12 акра от земята си в Съмървил Драйв, доста на юг от първоначалната локация.

Изграждането на

третия „Хемпдън парк“

отнема повече от 3 години. В първоначалния си вид е издигнат по проект на Джеймс Милър и включва 2 трибуни за правостоящи откъм южната част на терена и павилион за седящи между тях. Естествените склонове на местността са оформени във вид на тераси, а игралното поле е в подножието им. Докато върви строежът, се случва катастрофата на „Айброкс“ (стадионът на Рейнджърс), при която рухва една от дървените трибуни, причинявайки смъртта на 25 души. След инцидента от съображения за сигурност на „Хемпдън“ основите на трибуните са дълбоко вкопани в земята, като са въведени и иновативни методи за контрол на влизащите зрители.

Официалното откриване е на 31 октомври 1903 г. с мача от местната лига, в който Куинс Парк побеждава Селтик с 1:0. Шотландия за пръв път играе там през април 1906 г., събирайки 102 741 зрители срещу Англия. Това го прави сериозен кандидат за постоянен стадион на националния тим, тъй като е

най-големият в света

по онова време – титла, която ще запази до 1950 г. и построяването на „Маракана“.

В следващия близо половин век на „Хемпдън“ му става навик да чупи световния рекорд по посещаемост. През 1912 г. Англия и Шотландия играят там пред 127 307 зрители, а от 1925 г. нататък стадионът на практика се превръща в безалтернативен вариант на финала за Купата на Шотландия. 2 години по-рано Куинс Парк откупува още земя, разширявайки трибуните за правостоящи до 25 000 места. 30-те години бетонират статуквото и на теория капацитетът скача до 183 388, но властите не позволяват продаването на повече от 150 000 билета. Лимитът обаче се спазва само отчасти. Така например за срещата с Англия през 1937 г. на трибуните официално има 149 415 души, но още 20 000 влизат гратис.

По време на

Втората световна война

на „Хемпдън“ продължават да се играят мачове. Първенството и Купата на Шотландия официално са прекратени, но на тяхно място се провеждат регионални турнири. В началото заради немските бомбардировки е въведен таван на посещаемостта, която не може да надвишава 50% от капацитета. На практика това означава 75 000 души, но на 18 април 1942 г. за срещата Шотландия – Англия зрителите са 91 000. По едно време властите са сериозно притеснени за продоволствената ситуация на Острова, тъй като атаките на немските подводници сериозно удрят доставките по море. Тогава е разпоредено теренът да бъде разоран и засят със зеленчуци.

След края на войната Шотландия започва все по-често да играе на „Хемпдън“. В резултат на огромния бум в зрителския интерес той остава единственият стадион в Глазгоу, който може да го удовлетвори. По Коледа през 1945 г. пожар унищожава пресложата, която е заменена с по-опростена двуетажна конструкция, надвисваща над терена. Следващата година капацитетът е ограничен до 135 000 заради трагедията на “Бърндън Парк”, когато неуправляемата тълпа стъпква до смърт 33 души на мача Болтън – Стоук от турнира на Купата на ФА.

Ограничението обаче не удря по репутацията на стадиона, а 60-те години на ХХ век се превръщат в

истински златен век

за него. Емблема на онази епоха е финалът между Реал Мадрид и Айнтрахт Франкфурт в турнира КЕШ. Почти веднага след това на „Хемпдън“ е монтирано електрическо осветление и той набързо приема още два финала в евротурнирите, този път за КНК през 1962 и 1966 г. С посещаемост под 50 000 души те обаче се превръщат в разочарование за организаторите, отказвайки Шотландската футболна асоциация да се бори за домакинството на други подобни срещи чак до средата на 70-те. Това обаче не означава, че „Хемпдън“ остава без европейски нощи, след като Селтик се пренася там. Серията на детелините започва с домакинството им в първия финален двубой за Междуконтиненталната купа срещу аржентинския Расинг през 1967 г. През 1969/70 Селтик приема Лийдс в полуфинала за КЕШ, а по-късно Аякс и Розенборг. Срещу Лийдс присъстват 136 505 зрители, което е

абсолютен рекорд

в мач от турнирите на УЕФА. В началото на 70-те обаче идват и проблемите. През октомври 1968 г. умишлено запален пожар нанася сериозни щети, унищожавайки част от помещенията, 1400 места по трибуните и една от съблекалните. Без осезаеми реконструкции „Хемпдън“ започна видимо да остарява, а засилените мерки за сигурност след поредния кошмар на „Айброкс“ (66 загинали през януари 1961) и надигащата се вълна на футболно хулиганство водят до ново съкращаване на капацитета, този път до 81 000.

Междувременно трайното пропадане прави невъзможно за Куинс Парк да финансира сериозно обновление на съоръжението. Градският съвет на Глазгоу прекратява финансирането на текущата му поддръжка, а правителството на Великобритания също не желае да дава пари за него. Стига се дотам, че клубът сериозно се замисля за продажба на стадиона, но благодарение на малки ремонти той остава открит за функциониране през 80-те. В периода 1981-1986 г. капацитетът продължава да пада до 74 370. През 1991 г. западната тераса е преоборудвана в седяща трибуна. В края на следващата година правителството на Великобритания стартира проекта за премахването на всички правостоящи места. Последният мач на „Хемпдън“ в стария му вид е финалът за Купата на лигата през 1992 г. След това той е открит наново за приятелския мач на Шотландия с Нидерландия на 23 март 1994 г. Тогава местата са едва 37 000. Това обаче не е краят. Заключителният етап на реконструкцията започва през ноември 1997. Той поглъща 59 милиона паунда и е финансиран от Националната лотария. Стига се обаче до значителен преразход и последвалото

разследване на
финансовата полиция

разкрива значителни злоупотреби. Така или иначе строителните работи са завършени благополучно през 1999 г., с което капацитетът отново се вдига до 51 866 места. Куинс Парк запазва правото на собственост на земята, а Шотландската футболна асоциация подписва договор за аренда до 2020 г. Две години преди изтичането й Футболната асоциация се споразумява с Куинс Парк да откупи окончателно „Хемпдън“. Част от сделката е реконструирането на малкия „Лесър Хемпдън“, намиращ се непосредствено зад западната трибуна на основния стадион. Самият „Лесър Хемпдън“ е открит през 1924 г. като игрище за резервния отбор и юношите на Куинс Парк. В момента там играе първият тим на клуба.