Sportcafe

Обещанията за бляскава кариера, два периода в клиника за лекуване на зависимости и едно цяло поколение фенове на Евертън, което скандираше името му в краткото му време на терена, не стигнаха да спасят кариерата на Били Кени. Трагично, накрая бившият халф получи втори шанс в живота след смъртта на майка си.

Но за футбола бе твърде късно. Кени излиза от академията на Евертън и дебютира за родния си клуб през октомври 1992-ра в мач срещу Ковънтри. Обявен е за Играч на мача в първото си дерби на Мърсисайд, когато е само на 19 г., след което му лепват прякора Гудисънския Газа заради стила му на игра.

Феновете на “карамелите” предвкусват, че в редиците им “се готви” нещо специално, а тайната подправка носи фамилията Кени.

Но още в началото на кариерата си полузащитникът е непрестанно тормозен от контузии – от разкъсвания на пищяла до зловеща херния, която изисква моментална операция. Травмите отключват депресия, която води до злоупотреба с алкохол и наркотици.

Били влиза в спиралата, от която не може да излезе в продължение на цели 25 години, след които, изненадващо, тялото му продължава да функционира.

“Не бях и сръбвал алкохол, докато не попаднах в първия отбор на Евертън – признава Кени в откровено интервю за “Liverpool Echo”. – Но тогава това бе нещо нормално… Исках да бъда част от мъжката компания в отбора, въпреки че бях още момче.”

Кени бързо тръгва по наклонената плоскост надолу. За разлика от подобни случаи в предишни години, Евертън обръща внимание на проблемите му и го праща в клиника да бори демоните си.

Но дори това не помага на младия футболист. В дните точно преди раждането на Висшата лига спортната психология все още е табу на Острова и клубовете не разполагат с човек, който да говори с играчите за проблемите им.

А такъв човек, може би, би помогнал на много момчета като Били. В отсъствието му обаче пропадането на Кени продължава със стряскащо темпо.

След само 17 мача за Евертън през 1994-та халфът е пратен в Олдъм. Алкохолизмът вече го е превзел тотално. Дори футболът е маловажен пред чашката. След още няколко мача преминава в Бароу, където кратката му кариера достига тъжния си край на само 21-годишна възраст.

Но за Кени тежкото тепърва започва.

“Пиех в продължение на 25 години. Взимах и кокаин. Непрестанно. Чудя се как още съм жив – разказва още Били. – Скачах от купон на купон, по два, по три дни. След това спях два дни, хапвах китайско и всичко започваше от начало.”

Според разказа му, Кени не съжалява толкова много за провалените си кариера и живот, колкото за опозоряването на семейството си. Баща му – Били Кени-старши, също е футболист, който играе за Евертън през 70-те. Били-син разказва как в пика на пиянските му изпълнения баща му с дни не е излизал от къщата от срам.

“Най-ужасното бе, че накарах майка ми и баща ми да минат през същото, през което и аз. Мислех само за себе си, за пиенето и за наркотиците. Сега, като се замисля за онези времена и за това, което те трябваше да преживеят… За това съжалявам най-много и че няма как да го върна.”

Кени успява да намери сили за нов старт в живота си, но чак след смъртта на майка си. Трагедията отключва нещо у бившия футболист, което го кара да влезе отново в правия път. И да разказва историята си на сцена пред стотици хора в опит да помогне на други да не повтарят неговата грешка.

“Сигурно майка ми ми дава сили, защото не бих могъл да се справя сам – добавя Кени. – Дори сега не мога да обясня как се изчистих. И сега имам лоши дни, в които ми е трудно да ходя на работа и да бъда трезвен. Но го правя и това ме кара да се чувствам страхотно.

Знам отлично къде нещата тръгнаха надолу за мен. Сега осъзнавам, че съм се нуждаел от помощ, но тогава нямаше кой да ми я осигури.

Да загубиш майка си не е като да загубиш работата си. В началото футболът за мен бе само забавление. След това стана нещо по-сериозно, превърна се в работа. След като загубих тази работа, позволих на това да предопределя посоката на живота ми в продължение на 25 години.

През 90-те аз бях пътеводната светлина за Евертън, но впоследствие си изпатих от това. Когато майка ми почина, преосмислих всичко. Обещах на баща си, че ще го накарам да се гордее отново с мен някой ден. И сега и той е щастлив и отново се гордее с мен.

Получих втори шанс в живота. Играх за Евертън и никой не може да ми го отнеме. Радвах му се, докато можех. Сега стартира нова част от живота ми, на която също започвам да се наслаждавам.”