На 15 март безславно ще завърши цикълът на най-успешното поколение български футболисти

Жаклин МИХАЙЛОВ

Sic transit gloria mundi са го произнесли преди 7 века, но продължава да се използва успешно и до наши дни.  И бих добавил, много на място. Защото мнозина, получавайки властта, се самозабравят дотам, че трябва да бъдат приземявани с древната сентенция. Та, по същество –  съвсем скоро, следващия петък

окончателно ще отмине

славата на нашите любими момчета, които ние толкова благодарно наричаме „четвъртите в света“. Цикълът им започна на култовия 17 ноември 1993 година на стадион „Парк дьо Пренс“, а краят ще бъде в една зала с 500 делегати, които окончателно ще ги изпратят на бунището на историята. И това ще бъде окончателното решение по един казус, който съвкупният български народ разреши отдавна. А присъдата е, че кликата на четвъртите в света съсипа футбола ни и го докара до възможно най-мизерното съществуване. Трябва да уточня, че прослойката на „четвъртите в света“ е разнородна и в нея има много маргинални и несъществени елементи, които няма да уточнявам поименно. Но те, за разлика от най-големите и знакови фигури, не си сложиха петно върху репутацията. И могат да кажат пред огледалото, че нямат нищо общо с онова, което сториха техните по-изявени и заслужили колеги.

Трябва да се върнем много назад във времето, за да установим генезиса на това странно движение, наподобяващо на закрита масонска ложа, което придоби гражданственост като „четвъртите в света“. И на други места по света малки национални отбори са печелили призови места, но това не ги е превръщало в хомогенна смес, както в нашия случай. Примерно Гърция стана европейски шампион през 2004 година, но играчите от онзи техен славен тим не се обединиха и не поискаха властта в гръцкия футбол. Същото се отнася за хърватската генерация от 1998-а. И за турската от 2002-ра. И за румънското поколение на Джика Хаджи. И това е само ако се огледаме около нас. Мога да стигна до Белгия и Нидерландия, където също не проявяват прекомерна

благодарност

към техните герои

Хората там не стигат до подобни крайности да свързват собственото си житейско битие с някакъв, макар и голям, спортен успех. Радостта си е радост, гордостта си е гордост, но в нормалните държави успехът не създава прекомерни привилегии. В България като в една типична недоразвита държава се случи точно това. Героите от Америка, следвани от всенародното въодушевление, си въобразиха, че могат да получат всичко, което си пожелаят, защото благодарните им сънародници ще им го предоставят с удоволствие. По ирония на съдбата съм свидетел на първата крачка от това личностно преобразование, когато в Ню Йорк отборът се качи на редовен полет на БГА Балкан и пътниците с билети за първа класа бяха учтиво помолени да се преместят във втора, защото героите от Америка трябва се возят луксозно в деветчасовия полет. Някои от ощетените пасажери не разбраха какво точно се случва, но стюардесите им обясниха, че в първа класа ще се настанят едва ли не някакви свръхчовеци.

И тези свръхчовешки същества, които благодарният български народ посрещна на аерогара София с цветя и почести и ги приветства на препълнения Национален стадион „Васил Левски“, се превърнаха в чудовищата, които унищожиха собствената си хранителна среда. Преди около 100 дни се навършиха 30 години от чудото на „Парк дьо Пренс“, но кой знае защо на никого вече не му се празнува. Десетгодишнината бе ознаменувана бляскаво, 20-годишнината мина по-семпло, а 30-годишнината бе отбелязана с гриф „накратко“. И съм напълно сигурен, че и през лятото телевизиите няма да повторят до втръсване петте славни мача от американското лято, защото вече никой не иска да ги гледа. Пак се връщам горе, отново към – така отминава световната слава. Но защо ли никой не им го каза навреме на момчетата. Те и досега си мислят, че народът ще им е вечно благодарен, но вече изобщо не е така. И причините, за съжаление, са комплексни и не са само в тях. Нашите герои влизаха в студията на най-гледаните вечерни шоута и водещият им обясняваше как е пял революционни песни в тяхна чест. Как е бил горд и щастлив заради тях. А всъщност създаваше митове, които породиха бъдещите им нереалистични очаквания. „Четвъртите в света“ едва ли не се оказаха лек срещу всички вековни национални комплекси и българите станахме най-велики в света с айн, цвайн и рязането на глави на френски петли. България спечели 30 медала на олимпиадата в Южна Корея, но това не създаде сеулска клика от богопомазани. Най-успешната ни олимпийка за всички времена Ваня Гешева се разхожда по улиците без да я разпознават. Валентин Йорданов, въпреки признанието за най-велик борец на всички времена в света, е най-скромният човек и дори му е неудобно, когато получава внимание. Дори Стефка Костадинова, която безспорно е най-успешният ни спортист за всички времена, не притежава и една десета от самочувствието на един Йордан Лечков например. Поне не е тръгнала да става кмет на Пловдив! Всъщност „четвъртите в света“

са алчни да

погълнат

целия свят!

И не е само защото Цар Футбол е повече от спорт, а защото такива са ни хората. Склонни да се самозабравят при отсъствие на каквато и да е била реалистична представа и самооценка за себе си. Те изобщо не могат да осъзнаят, че да си успял не е нещо извънредно, както на тях им се струва. Лекарят спасява всеки ден по един човешки живот, но съзнава, че това е неговата професия. „Четвъртите в света“ заминаха в Америка като обикновени футболисти, а се върнаха като Ахил и Хектор. И очакваха за тях да се напише „Илиада“, която да се чете и след десет хиляди години.

Ето я и поантата, естествения край на фарса. Българското общество в онази му масивна футболна част, плати тежък данък за своята инфантилност. Вероятно без да го желаят и да си го поставят за цел, „четвъртите в света“ унищожиха българския футбол до основи. Иронично, но наистина остана само споменът от „Парк дьо Пренс“ и славното американско лято. Излиза, че след тях и потоп, тоест футбол няма да има. Добрата новина е, че на 15 март се слага край. Бъдещият президент, който надявам се да бъде Димитър Бербатов, ще счупи менталната верига с миналото. И ще се появи някаква малка и бледа надежда.