74-годишният Мартин О’Нийл показа какво е да се почувстваш млад на стари години

Том ИНГЛИШ, BBC SPORT

В един мрачен неделен ден на “Танъдайс” през март Селтик падна с 0:2 от Дънди Юнайтед на Джим Гудуин – поражение, което остави детелините на 5 точки зад Хартс и на 2 зад вечния съперник Рейнджърс. Опитният мениджър Мартин О’Нийл не спести думите си за това колко болезнено е поражението, но в същото време бе категоричен, че надеждата не е изгубена.

Според него Селтик просто трябваше да спечели и седемте си оставащи мача. „Разочаровахме ужасно много хора днес. Трудно е, откакто стъпих тук, но още не сме приключили”, закани се 74-годишният специалист, а истината е, че О’Нийл и Селтик наистина тепърва започваха.

Той поиска седем поредни успеха и до съботния директен мач в Глазгоу вече имаше шест. Те бяха напрегнати, нервни, често измъчени, понякога със

съдийска
помощ

и твърде рядко впечатляващи, но все пак донесоха 18 точки от 18 възможни в режим на постоянно преследване на лидера Хартс. Успешната серия бе доказателство за непримиримост и упоритост, каквито липсваха в последните седмици под ръководството на Брендън Роджърс и напълно отсъстваха при краткия катастрофален престой на Уилфрид Нанси.

Впечатляващият Хартс почти не сгреши, но в крайна сметка бе настигнат и изпреварен, след като шестте поредни победи на Селтик се превърнаха в седем в последния кръг. А историята на този бурен откъм събития сезон се обобщава от временния мениджър О’Нийл, който не един, а два пъти поемаше детелините на пожар. Първо дойде в хаос (на мястото на Роджърс), след това напусна и се върна отново през януари в още по-голям хаос (след раздялата с Нанси). Опитният спец имаше три титли тук в началото на века, а четвъртата дойде 21 години след третата. „Чувствам се подмладен. Играчите и щабът ми дадоха причина да живея!”, сподели радостният мениджър, който спечели 19 от 23 мача (и загуби само два).

Не бива обаче да се крият фактите. Преди всичко шампионска титла №56 дойде в сезон на недоволство. Обикновено първото място означава, че нямаш големи проблеми. На „Паркхед” обаче такива очевидно не липсват. След празненствата ще стане време за сериозен анализ. Нужна е

безпощадна
честност

защото титлата е взета с 10 точки по-малко спрямо миналия сезон, 11 по-малко от по-миналия и със 17 по-малко от този преди него. Ако стандартите са високи, тази тенденция трябва да служи като предупреждение.

Вкараните 73 гола са огромен спад спрямо миналогодишните 112, а инкасираните 41 попадения са най-лошият им показател в дефанзивен план от 33 години.

На фона на постоянните скандали, които бушуваха между фенове и ръководство, заслугата за тази напълно неочаквана титла е на О’Нийл и способността му да премине през токсичната атмосфера, тровеща клуба през целия сезон. Имаше гняв и разделение, враждебността властваше, а всичко започна с провала срещу казахстанския Кайрат в квалификациите за Шампионската лига. Трансферният период вбеси привържениците, а Селтик спечели само 4 от 12 европейски срещи. Твърде малко от летните попълнения се наложиха, а Роджърс предизвика напрежение зад кулисите с нападките, че част от новите играчи не са били негов избор. В отговор основният акционер Дермот Дезмънд буквално разкъса тогавашния мениджър и го нарече „разединяващ, подвеждащ и егоистичен”.

Мартин О’Нийл трябваше да възстанови ред сред хаоса. При това след като самият той бе прогнозирал в радиоефир, че Хартс ще стане шампион…

Феновете негодуваха срещу проблемите, които според тях разрушаваха Селтик, а по време на прекратеното ноемврийско Общо събрание шефовете отказаха да бъдат “тормозени от агресивна и неразумна критика”. Отношенията между клуба и привържениците бяха

изгорели
напълно

а председателят Лоуел подаде оставка, заявявайки, че му е писнало от обидите и заплахите, идващи от “зловещи елементи”. Някъде през януари Селтик отново бе останал без постоянен мениджър (след неуспешния експеримент с Вилфрид Нанси), а в клуба липсваха още постоянен председател, спортен директор (или ръководител на футболните операции) и функциониращ отдел за селекция. Селтик изглеждаше сломен! Но старото момче О’Нийл за втори път в рамките на сезона дойде и доказа, че още го може…

На 74 г. той вдъхна живот на отбор, който изглеждаше напълно обречен.

„През октомври пиех кафе и се наслаждавах на пенсията си. Мислех, че дните, в които ще вдигам трофеи, са безвъзвратно отминали. За мен това е нещо наистина невероятно. Още не мога да повярвам”, призна той.

„Не знам дали оставам. Никой не е говорил с мен, но не съм и очаквал. Играчите ме виждат всеки ден и си мислят: „Какво прави този дъртак тук?”, но това сега е най-специалното място на света”, радва се шампионът.