Милен ДИМИТРОВ/vitoshanews.com
Тодор Симов е роден на 5 септември 1949 г. Играе в „Червено знаме“ (Сф), „Спортист“ (Кремиковци), „Миньор“ (Чипровци), „Родопа“ (Смолян), ЦСКА, „Тракия“ (Пд) и „Сливен“. Бил е треньор на „Загорец“ (Нова Загора“), „Тетевен“ и др.  Бивш началник „Спортни имоти“ в ЦСКА. Симов се занимава от доста години със строителен бизнес. Компанията му е една от най-успешните в страната.  Юбилярът даде интервю пред „Витоша нюз“ през 2019 година.

– Г-н Симов, как се насочихте към футбола?
– Аз съм роден и отрастнах в софийското село Дървеница. Бях щастливец, защото се радвах на хубаво детство. Свобода, игри по цял ден, какво повече може да иска едно дете? Имах по-голяма сестра, която почина. Иванка се казваше. Родителите ми бяха обикновени работници, нормални хора. Баща ми Стоян беше шофьор, майка ми Гергина беше готвачка. И искам да подчертая, че футболист се става не като дойдеш на тренировка с лъскава кола, или не можеш даже екипа да си изцапаш. Футболист се става на улицата, на прашната и кална улица. Всичко от там тръгна при мен. Край нашата къща имаше една ливада, на която и викахме „Кривата ливада“, сега там е НСА.
– Добре, но защо станахте футболист?
-Най-нормалното нещо беше. За играта ме откри учител по физкултура от 55-о ОУ. Оттам ме заведе на „Червено знаме“. Един от треньорите беше Дойчинов, преди него с нас работеше най-добрият методист – Дойчев. После ни тренираше Димитър Контев. По-големи от нас бяха Цецо Атанасов и Киро Станков. Страшна школа беше „Червено знаме“, истинска ковачница за таланти. След нас дойдоха Пламен Янков, Лъвчето и др. Аз обаче като юноша прекъснах с футбола. Насочих се към леката атлетика.
– Защо?
– В Двореца на пионерите ме поканиха. На мен тогава нямаше кой да ми каже какво да правя. Започнах да се отличавам от останалите – бягах на 60 м, на 100 м. След това заиграх хандбал.  И после – пак футбол. Учех в механотехникума на бул. „Дондуков“ срещу операта. Той се водеше към Кремиковци. Играхме мач – техникума срещу ПТУ-о. Гледали са ме хора от „Спортист“ (Кремиковци). Поканиха ме в мъжкия отбор, който се подвизаваше тогава в „Б“ група и се бориха за промоция в елита. Накрая финиширахме на второ място през сезон 1966/1967, само „Сливен“ ни изпревари. Дебютирах срещу „Лъсков“ (Ямбол) през 1966 г. Бихме с 1:0 като гости. През следващият сезон сценарията се повтори – пак втори. Този път ни изпревари само с 2 точки „Марек“ (Дупница). Старши треньор ни беше Тошко Радоев,  а негов помощник беше Кирил Михайлов.
– Кои бяха любимците ви?
– Вижте, аз „хванах“ малко и от старите поколения. Гледал съм Христо Илиев – Патрата, познавах по„ти всички от „Левски“: Жоро Соколов – жесток, Теко Абаджиев, Гунди… Ами цесекарите? Пижо Миланов, Гацо Панайотов, Киро Ракаров, Ковачев… Много харесвах Митата Якимов, Христо Бонев, Божо Колев. Какво да кажа за варненеца? Той можеше да играе на всеки пост – стопер, либеро, халф, дори централен нападател. Голям, но и неоценен! От чуждите звезди се възхищавах на Кройф, Нетцер, Бекенбауер, Оверат…Цяло съзвездие.
– Каква беше първата ви заплата от футбола?
– Ами беше голяма за времето си. Водеха ме на ведомостта каато леяр. Получавах над 100 лева. За мен, едно дете още, си беше космическа сума. Майка ми, горката, като ме видя с толкова пари си помисли, че съм ги откраднал. В Кремиковци играх 2-3 години. После ни обединиха с „Левски“, станахме част от „Левски-Спартак“ през януари 1969 г. Южната „Б“ група остана с 15 отбора. Нас ни заличиха от картата като самостоятелно дружество. Играхме контрола на „Раковски“ срещу играчи от „Левски“ и от „Спартак“. Тогава само аз и още едно момче от „Спортист“ намерихме място в разширения състав. Но тогава така или иначе никой не ни обърна внимание. Дойде Йордан Йосифов, бившият вратар на „Локомотив“ (Сф). Той беше треньор на „Миньор“ (Чипровци). Бате Данчо човешки ми обясни: „Ела при нас, ще ти оправим казармата. Няма да имаш никакви проблеми.“ И така през януари 1969 г. се озовах в Чипровци. По това време бяхме в Северозападната „В“ група. Почти всички футболисти бяхме софиянци. По-известните бяха Коце Георгиев от „Септември“, Пенчо Ковачев, който по-късно стана съдия и администратор на „Левски“, Иван Соколов – братовчед на легендата Жоро Соколов. Вратарят ни Васко Зафиров беше страшен, после поигра малко и във Враца. Имаше едно-две добри футболистчета и от Мездра. Още през първия сезон влязохме в „Б“ група. Аз завърших първенството като голмайстор на групата. Като дясно крило вкарах 23 гола. Ръководителите на „Миньор“ обаче така и не успяха да ми оправят казармата. През март месец 1970 г. влязох в школата за шофьори в Асеновград. Тимът ми пък изпадна от „Б“ група през 1971. Завърши предпоследен с 26 точки, колкото имаше и последният „Ватев“ (Белослав). С 2 повече от „Миньор“ финишира „Левски“ (Лясковец). Първоначално бях зачислен като войник в Грудово или Звездец, там някъде… Т.нар. Триъгълник на смъртта, така наричаха тези поделения по социализма. Срещнах случайно един познат човек от махалата. Работеще в администрацията. Каза ми: „Какво си направил ти, бе? Къде отиваш? В „черна“  рота те пращат. Чакай, ще оправя нещата“. И благодарение на него не заминах за Грудово, а за Асеновград. Половин година изкарах в школата за шофьори. Помолих старшина-школника да ме прати някъде, където да играя футбол. Така се озовах в „Родопа“ (Смолян).
– Как се развиха животът и кариерата ви там?
– В Смолян станах футболист в истинския смисъл на думата. Треньор там ми беше Петър Алексиев – Пецето, бивш известен играч на ЦСКА, на „Локо“ (Сф). Популярна фигура. Бате Пеци ни беше като по-голям брат, нищо лошо не мога да кажа за човека. Той хвана от школата на Стоян Орманджиев – Пашата, от Крум Милев – Палаврата…Аргиров беше тих и спокоен човек, майтапчия. След тренировки искаше да играе на дузпички. Кой победи – каламарки, пастички (Смее се). Въобще – перфектен, готин човек.
Аз влязох в казармата в Смолян заедно с набор 1950. С мен играха Данчо Йорданов – Въргата, и по-младите Боко Димитров, Трайко Соколов, Цецо Атанасов – Ченката, Равадинов, Георги Ковачев…Резултатите като цяло не ни бяха кой знае колко добри, завършвахме в долната половина на таблицата. Причината за това е, че играехме все войници. Тъкмо се обиграем, започнем да градим нещо, и половината отбор се уволнява. При нас идват новобранци и така..Не можем да се обиграем. Тежка работа ставаше. Въпреки това от Смолян са ми най-хубавите спомени.