Богдан Млъчков, Sportcafe

Лятото на 1996 г. Един от първите ми детски спомени. България триумфира на три пъти със златен олимпийски медал в Атланта, благодарение на Валентин Йорданов, Стефка Костадинова и Даниел Петров, а баба ми и аз се наслаждавахме заедно на тези моменти в част от денонощието, която по правило е запазена за съня на едно седемгодишно дете.

Четири лета по-късно България преживя “олимпийския” си апогей за последните 30 години в Сидни с пет златни, шест сребърни и два бронзови медала, след което обаче самолетът на българския спорт драматично губеше тяга и сякаш необратимо се движеше към момента, в който дори може да пропусне да се разпише в класирането по медали на летни олимпийски игри…

Последен златен медал на Руми Нейкова в Пекин, няколко изстрадани отличия в Лондон и Рио, към Токио гледахме по-скоро със свити сърца, отколкото с надежда. За щастие, не беше възможно да сме по-малко прави.

Още в ранна утрин на първите дни на Олимпиадата Антоанета Костадинова ни събуди със сребърния си медал, а снимката със сълзата ѝ обиколи социалните мрежи. Впоследствие Антоанета завоюва и още едно четвърто място, оставайки (буквално) на няколко милиметри от второ отличие. Последва затишие, съпроводено с леко съмнение, но затишието се оказа нетрайно. Тайбе Юсеин измете тепиха в мач за бронза с рускиня, идентичен беше подходът и на Евелина Николова на другия ден, отново в двубой за бронзовия медал. Буквално обаче няколко минути преди Евелина да грабне наградата за дългогодишния си труд, се случи сякаш немислимото.

Каратето беше включено специално за Олимпийските игри в Токио като жест към домакините, а 21-годишната Ивет Горанова от Долна Митрополия – мястото, където българите се учат да летят, сътвори точно това – накара ни да докоснем небето. И прекъсна 13-годишното гадно и мъчително чакане. Погледите бяха леко снизходителни, когато Ивет заяви убедено, че е в Япония само и единствено за титлата. Самочувствие с гарантирано покритие. Ивет отвя конкуренцията, взе златото и се разплака на почетната стълбичка. Плакахме и ние.

Това не беше всичко. В предпоследния ден на Игрите добричлийката Стойка Кръстева превърна неоспоримото си превъзходство на ринга в олимпийска титла, а в последния ден Златните момичета от ансамбъла по художествена гимнастика оправдаха прозвището си, като детронираха рускините и завоюваха първия златен медал в олимпийската история на един от най-успешните ни спортове.

Теглейки чертата, България спечели толкова златни медали, колкото извоюва на олимпийски игри за предишните 21 години след Сидни, взети заедно. Общо шест отличия, колкото не сме вземали в рамките на една Олимпиада от Атина 2004 насам. Бронзов медал трябваше да вземе и варненецът Христо Христов във вдигането на тежести, но беше ограбен от съдиите (без извинение).

И все пак – изолирано събитие за българския спорт ли беше несъмненият успех на токийска земя? Красивият и, надявам се, верен отговор е: “Не. Не беше.”

Дълги, изстрадани години свикнахме да гледаме на ежегодната “Спортист на годината” като на класация, в която трудно попълваме дори първите десет по адекватен начин. Стигна се дотам, че дори вицесветовна титла беше достатъчна за първо място (без това по какъвто и да е начин да обезценява постижението). През 2021 г. този проблем не съществува.

За първи път в историята на българското плуване състезател при мъжете – 18-годишният Йосиф Миладинов успя да преодолее безмилостната цедка и то в дисциплина като 100 метра бътерфлай и се класира на олимпийски финал. Три месеца по-рано Йосиф вече беше грабнал първия за България медал (сребърен) от Европейско първенство в 50-метров басейн в същата дисциплина.

В края на годината след прекаран Covid-19 Йосиф дори не участва на Световния шампионат в 25-метров басейн, но България изпрати цели осем плувци със средна възраст 21 години, включително 16-годишната Жанет Ангелова – най-голямата ни група от кой знае колко време насам… Още по-впечатляващ е фактът, че дори имахме още четирима плувци с покрити нормативи, които обаче не стигнаха до Абу Даби поради запълнена квота в съответната дисциплина.

Отличието “Отбор на годината” с ансамбъла по художествена гимнастика ще оспорват 18-годишните ни волейболисти, които след превъзходни победи над връстниците си от Италия и Русия достигнаха до първия финал на световен шампионат за българския отборен спорт от Кайро 1991 г. насам, когато волейболът донесе и единствената засега световна титла за колективния ни спорт.

Играчите на Мартин Стоев (между другото, световен първенец от Кайро) загубиха от Полша на финала, но показаха умения и непримиримост въпреки крехката си възраст. Успехите на волейбола за тази година обаче не приключиха в Техеран с вицесветовната титла на юношите. Две седмици по-рано 16-годишните девойки измъкнаха бронз от Европейското първенство в Словакия и Унгария, а благодарение на “тракийските” грандове Хебър (Пазарджик) и Марица (Пловдив) България се сдоби с представители в груповата фаза на Шампионската лига и при мъжете, и при жените, за първи път, откакто турнирът съществува в този му формат.

Събуждането във вдигането на тежести пък не се ограничи единствено до отнетия несправедливо от Христо Христов олимпийски медал в Токио. Първо, Ангел Русев спечели бронз в двубоя на Световното първенство през есента, а впоследствие 17-годишният вундеркинд на щангите Карлос Насар взриви спортната ни общественост с първия ни триумф на шампионат на планетата от 2007 г. насам.

Сякаш за да не останат назад, зимните ни спортове също хванаха ръка и се наместиха в успехите ни през изминалите 12 месеца. Александра Фейгин и 17-ото ѝ място на Световното първенство ѝ гарантираха квота за Пекин 2022, превръщайки я в първата българска фигуристка (индивидуално) на олимпийски игри от София Пенкова през 1998 г. За последно България бе представяна от Албена Денкова и Максим Стависки в този спорт през 2006-а в Торино.

Това, което се случи буквално преди няколко дни обаче, наистина заслужава отделен абзац. На слалома от Световната купа в Мадона ди Кампильо Алберт Попов и Камен Златков отвориха нова глава в историята на българските ски-алпийски дисциплини, класирайки се за втория манш. Това е първият случай, когато двама българи печелят точки в старт от Световната купа, като Алберт и Камен дори влязоха в топ 20 (съответно, 11-и и 19-и).

Искрено се надявам, че тази година няма да се окаже своеобразен спортен “еднорог” и успехите не се дължат на случайни или индивидуални избухвания, а на целенасочена работа, която тепърва ще носи резултати. Винаги съм искал нашите спортисти да знаят, че техните успехи или падения се съпреживяват искрено. Когато пък годината е като тази, техните сълзи от щастие са нашите сълзи. Разни хора ни се чудят какво толкова се е случило, ние им се чудим как е възможно да не го разбират…

25 години след летните варненски нощи и среднощната радост за Вальо, Стефка и Даниел баба си отиде. Но преди да го направи, ме възпита в любов към спорта. Защото, отвъд всичко останало, спортът е явлението, което ни учи да приемаме загубите – дори най-тежките, с високо вдигната глава. Е, може би, и с мъничко сълзи.