corner.dir.bg

Със сигурност голямата новина на скромния роден трансферен пазар тази зима е едно знаково завръщане, което донесе доста еуфория и радост в “червена” България.

Става въпрос за завръщането на Фернандо Каранга, който почти шест години след напускането си на стадион “Българска армия”, отново ще облече фланелката на ЦСКА.

Бразилецът безспорно бе един от най-класните чужденстранни нападатели, играли у нас, а с оглед представянето му от първия престой, е съвсем нормално Каранга да навява само приятни спомени и емоции у “червените” фенове.

Статистиката е показателна. За ЦСКА Каранга има 30 гола в 42 мача, което си е впечатляваща статистика, които малцина са успявали да достигнат по родните терени.

Разбира се, всяко подобно завръщане крие своите опасности, защото всяко различно представяне от гореспоменатите статистики ще бъде прието с доза разочарование от феновете.

За изминалата 2023-а Каранга записа едва 10 мач, при това във второто ниво на китайския футбол. Последният му мач за ЦСКА завърши принудително с тежка контузия във Вечното дерби, година по-късно далакът му бе отстранен в Китай след нова тежка травма, той имаше и своите проблеми със законодателството в Бразилия, а освен това е и със шест години по-стар от времето на последните си подвизи по родните терени.

Тепърва предстои да разберем дали Каранга ще доближи формата, с която стана любимец на “червените” фенове, но на този етап примерите като неговия не завършват с особено позитивни емоции.

Говорим за примери, когато чуждестранни играчи се завръщат в България, но така и не успяват да достигнат нивото от първия си престой.

ЦСКА дори има нагледния пример в редиците си в момента. Това е Данило Асприля, котйо в края на 2015-а бе категорично най-добрия играч по родните терени, тогава с екипа на Литекс.

11 гола за 19 мача в ролята на крило, както и попиляването на отбори като Лудогорец и Левски му осигуриха милионен трансфер в Близкия Изток, а когато колумбиецът се завърна у нас в началото на сезона, “червените” фенове очакваха да видят озни, стария Асприля.

Но фактите са такива: За цялата есен той нямаше мач като титуляр в шампионата, а само в 11 кръга се появи от пейката и записа общо 151 минути – по-малко от два пълни мача. Започна титуляр само срещу Черноморец Балчик за Купата и вкара два гола, но едва ли точно този опонент може да е мерило за състоянието на вече 35-годишния играч.

Друг колумбийски пример от ЦСКА – Вилмар Джордан. Нападателят вкара 35 гола за Литекс за година и половина, бе истинска машина пред вратата на опонента, направи траснфер в Китай, а при завръщането на ЦСКА в елита през 2016-а, той бе част от мащабната селекция.

Джордан обаче се върна с доста килорами отгоре за малко над година далеч от България. Записа 150 минути за ЦСКА, не вкара нито гол, а престоят му приключи бързо.

Подобни примери има и в останалите български тимове. Във всичките случаи играчът не достига предишното си ниво, но причините са най-различни. Понякога просто възрастта на играча предполага той да не е в оптималното си състояние, друг път просто той се звръща заобиколен от доста по-скромни като възможности съотборници, а понякога просто въпросният играч няма същата мотивация да се докаже по родните терени.

Примери в тези насоки има с трима бивши левскари. Седрик Бардон, който категорично влиза в графата на един от най-добрите чужденци по родните терени, бе част от “синята приказка” при първия престой на Станимир Стоилов. След три много силни сезона, той бе продаден в Израел, след това игра и групи на Шампионска лига с кипърския Анортозис, за да се завърне на Герена през 2009-а.

Левски тъкмо бе спечелил последната си до момента титла, но преживя доста турбулентни месеци. Макар клубът тогава да игра в групите на Лига Европа, представянето там и играта в първенството бе далеч от позитивна. Периодът бе съчетан от треньорски смени и скандали, а сърдитият си тръгна след края на сезона, като няма “син” фен, който да помни нещо от втория му престой, всички го обичат за първия.

Един негов съотборник от “синята приказа” – Ричард Еромоигбе, бе продаден в руския Химки през 2008-а, а след четиригодишно скитане той изненадващо се завърна у нас и облече екипа на Берое.

Нигериецът обаче изигра само 10 мача, не се запомни с нищо, нямаше нищо общо с предишния Еромоигбе и бързо разтрогна с клуба, а на 28-годишна възраст това бе и последният епизод от футболната му кариера.

Друг играч на Левски, оставил следа в клуба – Дарко Тасевски, напусна клуба през 2012-а в посока Израел, а след това игра почти пет години в Тайланд.

През 2019-а той се завърна в Славия, изигра 52 мача за “белите”, но все пак напълно логично с вече 37-те му години, той бе предимно със статут на резерва и нямаше приноса на терена, който имаше в Левски, но с оглед възрастта му това бе някак очаквано.

Лудогорец също има пример в това отношение, а той е актуален и към момента наболял за разградчани.

В периода 2016-2018 украинецът Игор Пластун бе основна част от отбраната на тима. Той помогна за две титли, а добрите му изяви му осигуриха траснфер в сериозен белгийски тим като Гент.

След два силни сезона в Белгия, той изгуби мястото си като титуляр, преди два сезона се завърна в Разград. Пластун отново се превърна в титуляр, клубът спечели две титли, но отбраната бе проблемното звено в този период, а мнозина сочеха формата на Пластун като една от основните причини.

От новия сезон той има само три мача за тима в Първа лига, а Лудогорец по всякакъв начин търси начин да се раздели с украинеца, но това на този етап не се получава.

Ето и други подобни примери:

Предраг Пажин, който играеше за България на Евро 2004 и направи силен сезон в Левски, се завърна осем години по-късно, вече в залязваща футболна възраст и поигра два сезона за Локомотив (Мездра) в елита, но съвсем очаквано нивото му бе далеч от познатото.

Любопитен бе примерът с бразилеца Лукас Саша, който игра нелошо в ЦСКА, което му осигури преминаване в израелския гранд Апоел (Тел Авив).

След два сезона в Израел, той се завърна у нас, но не в ЦСКА, а в основния конкурент на “червените” за титлата – Лудогорец. Саша спечели четири титли с разградчани и сякаш бе изключение в примерите, че тези играчи се завръщат у нас в доста по-лошо състояние, отколкото това, в което са напуснали.

Ето и три колоритни случая:

Шалозе Удоджи, получи и българското име Митко Георгиев при получаването си на български паспорт, бе част от Вихрен и ЦСКА между 2004-а и 2006-а.

След това младежкият национал на България пообиколи няколко европейски стани, но игра футбол на прилично ниво, преди през 2022-а да се завърне в Сандански и да каже, че Коко Динев е неговият баща, а България неговата родина.

Колоритен както винаги, той излезе срещу Левски в мач за Купата със зелена коса и екстравагантна прическа, като дори вкара и гол. Естествено, аматьорският клуб загуби мача, но Удоджи бе една от основните теми около срещата.

Друг колоритен играч бе смятаният някога за талант №1 на Германия – Савио Нсереко.

Уникален талант, но с неособено сериозно отношение към кариерата си. За първи път той се появи у нас през 2011-а, когато Красимир Балъков опита да възроди кариерата му в Черноморец.

Четири години по-късно Нсереко даде втори шанс на България с Берое и един от най-силните периоди в историята на клуба, но играта на роденият в Уганда немски младежки национал отново бе на приливи и отливи.

Все пак това не бе последния му флирт с България, защото още две години по-късно той игра и във Верея.

Още един колоритен случай е Жуниор Мапуку. Любимец на Стара Загора заради головете си за Берое. Той направи трансфер в Левски, но вкара само 6 гола в 26 мача и бе освободен.

След скитане в Китай, Ирак, Северен Кипър и Китай, той се появи в Славия. Естествено, никой нямаше някакви сериозни очаквания към него, въпреки високопарните му изказвания, а след пет мача той бързо изчезна.

Може би единственият пример, който повиши представянето си след завръщането бе любимецът на “моряците” – Матиас Курьор.

Той има дълга история у нас. Три отделни периода в Черно море и един в Локомотив (Горна Оряховица).

Всичко го помнят като човека, вкарал решителния гол във финала за Купата на България срещу Левски, но в интерес на истината, първият му период бе най-слаб като игра, изключвайки онзи паметен гол.

При завръщането си във Варна той вкара 18 гола в 25 мача и направи трансфер в Турция, а през 2022-а той отново бе основен играч на “моряците”, при да се завърне в родината Мартиника, където да играе на аматьорско ниво.

Сега погледите са насочени към Каранга. На този етап въпросите са повече от отгворите, а бразилецът има трудната задача да защити реномето си на голаджия, което сам си изгради.