90-те години бяха уникален период за спортната журналистика, който уви – никога няма да се върне, отчита юбилярят

За някои е Патриархът на българската спортна журналистика, а за други просто Учителят. Обичан или мразен, той не е оставил равнодушен нито един свой читател, а статиите му винаги са въздействали по особен начин. Жаклин Михайлов! Той е институция, неподвластна на времето, която играе ролята на коректив вече 40 години.

Би било излишно да опитваме да изброим всичките му постижения в професията. А може би и невъзможно, защото перото му е пронизвало с кинжална точност или възхвалявало и вдъхновявало хиляди пъти. Най-важното е, че то винаги е било всекиму според заслугите. До болка откровен, отлично познаващ материята, дълбок и прецизен в анализите си, той е бил и продължава да бъде еталон за стил и обективност. Известен със страстта си към Левски, той неведнъж е карал армейците да го цитират с думите: “Видя ли какво е написал Жаклин”…

Днес Жаклин Михайлов навършва 60 години. Идеалният момент да запознаем читателите с неговата личност, възгледите му за живота, а и да го накараме да разкаже за моменти, които са оставили трайна следа в съзнанието му. Именно поради тази причина един от многото ученици потърси за интервю своя учител.

Явор ПИРГОВ

Г-н Михайлов, по стечение на обстоятелствата в един и същ момент отбелязвате две годишнини – 60-годишен юбилей и 40 години, откакто е публикуван първият ви материал… Кое е по-ценното за вас и можете ли да ни върнете към онзи миг, когато видяхте за първи път името си във вестника. Кой беше той и помните ли каква бе статията?
– Ще започна малко тромаво, с уточнение и обяснение. Безспорен факт, който не мога да променя, е, че ставам на 60, но се чувствам на 30! Първата ми статия бе отпечатана през символната 1984-та, но беше преди октомври, така че това за 40-те години е вярно. Но имам новина и тя е за трети юбилей. През лятото на 1973 година си купих абсолютно сам
първия брой на
вестник „Старт“
за 25 стотинки лични средства и в онзи момент съдбата ми вече е била предначертана. Така че имаме 60, 50 и 40 години от важни събития в моя живот. За темата на първата ми публикувана статия нямам точен спомен, но първият отбор от „Старт“ бе Фола Люксембург. А снимката от поредицата „За вашия албум“ беше публикувана, защото този отбор бе съперник на Берое за Купата на УЕФА. Мога обаче да разкажа нещо любопитно. По онова време бе възможно да ти поръчат текст, ти да го напишеш и предадеш в редакцията и той никога да не види бял свят. Точно това се случи с мое интервю и очерк за Николай Илиев. Треперещ от вълнение отидох на „Герена“, Ники благоволи да ми обърне внимание, написах чинно статията за вестника, публикацията се забави 7-8 месеца и него го наказаха след злополучния финал за купата Левски – ЦСКА през 1985. А моето наказание бе, че статията не видя бял свят. Всъщност видя, но една година по-късно, или 20 месеца след като я написах!
Защо избрахте журналистиката, какво ви вдъхнови и някога през тези 40 години съжалявахте ли за това?
– Мисля, че дадох най-краткия отговор на този въпрос – вестник „Старт“. Продължих да си го купувам, редейки се на огромна опашка всяка сряда след училище в Елхово. Продължих да го купувам в пети клас, когато дойдох в София и заедно с него започнах да събирам чешкия „Стадион“ и словашкия „Старт“, но тях ги четях, без много да ги разбирам. Но журналистиката в българския „Старт“
стана моя
вечен еталон
и от „благодарност“ приех поканата на Георги Атанасов, който ме привлече в неговия проект „Меридиан Спринт“ през пролетта на 1990 година. Но какво да се прави, от „Старт“ така и никога не получих покана. За собственик съм получавал покана през 1997, но за журналист никога. Съжаление не изпитвам, защото си давам реална сметка, че за друго освен за спортен журналист не ставам. Така че, ако не бях превърнал хобито в професия, щях да бъда един ужасен, недоволен от живота маргинал.
Кои са най-големите ви успехи в професионален план?
– Нямам никакви успехи, защото критериите ми за успех са много високи. Примерно, ако спечелиш Нобелова награда, е успех, или пък ако откриеш лек срещу някоя нелечима болест. Или създадеш шедьовър в някое от изкуствата. За 40 години в журналистиката съм получавал само една награда от някаква незначителна организация, но адски се гордея с нея и си я пазя като ценност. Наградата ми е за принос в развитието на младите таланти. Като си помисля, че лично съм дал път на вероятно половината от действащите спортни журналисти, може би това си е успех. Защото никак не е важно какво си направил за себе си, а какво си сторил за другите. Всъщност има нещо, което може би е успех. Преминах 60 години, като станах за другите не господин Михайлов или Жаклин, а просто Жаки. Така, както майка ме е нарекла на 14 октомври 1963 година в първия миг, в който ме е видяла!
А най-големите неуспехи, или, ако е по-точно казано, грешки?
– Единствената грешка, която един обикновен журналист не бива да си позволява, е
да залитне към жълто-кафявия жанр. И другата е да се подписва с псевдоним, за да прикрие следите на злодеянията си. Моралният ми компас, който е изключителна заслуга на моята майка, с която сме родени на една и съща дата – 14 октомври,
ме е спасил и от
двете позорни
начинания
Що се отнася до провалите, само ще спомена, че мотото на моя живот съм го взел от „Трейнспотинг“. Личният ми кумир Ъруин Уелш го е написал, така както и аз самият не мога да го формулирам – Няма начин да се провалим, защото вече сме се провалили достатъчно. Ако имате машина на времето и можете да се върнете 40 години назад, какво бихте променили?
– Вероятно е банална констатация на всички хора от третата възраст, но бих отговорил така – с този акъл на онези години. За съжаление прахосах половината си живот в притеснения за неща, за които няма смисъл да се притесняваш. А това го разбираш, когато стоиш до най-любимите си хора в последния им земен миг. Но нека да не става прекалено тъжно.
Много често хората обичат да обвиняват журналистите, че са подкупни. Колко струва да се “купи” Жаклин Михайлов и опитвал ли се е някой някога?
– За съжаление и това го има, но кой съм да съдя от последна инстанция. Ще направя уточнение, много често засегнати от журналист си съчиняват абсолютни неистини като някакъв вид отмъщение. Никой никога не се е опитвал да ме подкупи, защото съм безплатен. Казано по друг начин – нямам цена.
В годините на прехода, когато доста силови бизнесмени управляваха футболните ни клубове, имали ли сте проблеми с някой от тях заради перото си?
– Към този въпрос ще приложа иновативен отговор – хитрата сврака с двата крака. Общуването с мутрите бе по взаимно съгласие. Не съм общувал, защото никой от тях по никакъв повод не ме е търсил.
Във втората половина на 90-те години вие и Георги Атанасов направихте нещо невиждано до момента. Въведохте антагонизма. Започнахте синьо-червени престрелки помежду си на страниците на “Меридиан Мач”, което буквално “подлуди” читателите. Трик ли бе това или спонтанно решение?
– Този въпрос и другият – защо съм участвал в преврата на „четвъртите в света“,
са ми ги
задавали
най-често
Вероятно си има причина да съм най-любопитен за хората точно с тези две неща. Жоро е страхотно перо, стилът му е уникален и несравним. Това е полезно за самия него, но не беше много добре за първия футболен ежедневник, защото вестникът тотално бе обявен за червен. А това означава да загубиш половината читателска аудитория. Е, да приемем, че аз върнах голяма част от нея обратно. Що се отнася до сядането на дългата маса, то беше плод на пълна случайност. Получихме покана от много мила дама и се включихме в заговора. Написах и някаква концепция, от която остана само един лист за парлама, който раздадохме на онази историческа пресконференция в „Хилтън“. Не изпитвам и грам съжаление за случилото се тогава, защото и за една секунда не съм участвал в каквото и да е, свързано с пагубното ръководство на българския футбол от 2005 година насам.
Вие показвате дълбоко познаване на материята ЦСКА, а в наши дни материалите ви неведнъж са будили възхищение в червената общност. Как успявате да постигнете тази безпристрастност и прецизност, при все че говорим за “вечния враг”?
– Никакъв враг не ми е ЦСКА, а привържениците на този велик клуб са ми приятели. Това между Левски и ЦСКА е едно от малкото истински неща в държавата България. А за комплиментите – благодаря, но истината е, че просто така виждам нещата и не пиша, за да бъда харесван.
През 1994-та сте на световното в САЩ, а по онова време комуникациите не бяха толкова развити. Как успяхте да вършите служебните си задължения?
– Световното в Щатите е един от най-хубавите ми спомени в моя живот. Прекарах 40 дни в страната, която чувствам като моя втора родина. Американското лято беше едно невероятно изживяване, за което си заслужава да напиша цял роман. Що се отнася до комуникациите, с колегата Васил Колев изобретихме нещо велико. Пишехме на латиница и изпращахме текстовете си през някакъв невероятен за времето си факс. Така колегите в София получаваха материалите навреме, само дето
трябваше
да ги преписват
на кирилица
но две години по-късно на европейското в Англия вече бяхме с мобифони и лаптопи. А след още две във Франция вече и с интернет. Поне такива са ми спомените от тогава.
Със сигурност от тогава датират случки, които сега предизвикват усмивка у вас. Бихте ли разказали някоя?
– Историите тип „Бай Ганьо“ засега ще ги спестя, за да не засегна нечии чувства. Може би няма да е особено интересно, но ще спомена, че съм единственият българин, гледал великото зрелище Саудитска Арабия – Мароко. Трябваше да бъда в Бостън за последния мач на Диего Марадона, но това щастие ми се размина само защото ме домързя да пътувам, а и защото не допусках, че Дон Диего ще играе за последен път с екипа на Аржентина. Свърши мачът в Ню Джърси, тръгвам и ме спира американско семейство – майка, татко, три деца. И ми отправят въпроса – това ли е всичко. Озадачих се от тяхната сокър безпросветност, но хората си бяха прави за себе си. Всички американски спортове са по три и повече часа. И се досетих защо американците правят най-добрия спортен бизнес.
Загубихте ли приятели с оглед на случващото се в българския футбол в последните 19 години?
– Нито съм спечелил, нито съм загубил приятели. Тази категория суперценни за мен хора не влизат в живота ми на „базата на случващото се в българския футбол“. Това е въпрос на привличане. От първия ми детски приятел Гошо в Елхово до последния доктор Светлин Николов от Военна болница, всичките са влезли в живота ми поради сходство в характерите.
Споменавайки думата “приятел”, тази професия дала ли ви е истински такива?
– Щастлив съм да констатирам, че мога да изброя една дузина такива. Започвам с Владо Памуков, който е мой творчески брат и заради когото бях разкрит от цяла България, че съм митичният автор на синия „План 2007“. И съм горд редактор на неговия шедьовър „Историята“, посветена на Христо Стоичков. Николай Кръстев, Любомир Серафимов, Георги Симеонов, Емил Софрониев, Желю Станков, които озариха живота ми със своето присъствие. Тодор Шабански, Динко Гоцев, Боян Бойчев, Стефан Стефанов са завинаги в моето сърце. От екипа на „Тема Спорт“ Мариан Макариев, който неуморно се грижи за моето вдъхновение и поддържа творческата ми енергия. Прекрасните Янаки Димитров, Любомир Изов, Росен Ангелов са от младата вълна, с които се разбирам чудесно. Има и много, които ми бяха приятели и отдавна не са, но това са нормалните неща от живота.
Знаем за близките ви отношения със Станимир Стоилов, с когото често коментирате детайли от играта. Виждали ли сте по време на мачове да прави нещо, което сте му подсказали?
– На Станимир Стоилов не можеш да му подсказваш, защото той е футболен гений. Но няколко пъти е цитирал мои думи в своите изказвания и признавам, че ми е ставало много приятно. С Мъри сме приятели от 25 години и смятам, че сме се доказали един пред друг. Но отношенията ни далеч не са само футбол.
Ще ви върна отново години назад. Не е тайна любовта ви към Байерн Мюнхен и немския национален отбор. Ако затворите очи, помните ли как сте се почувствали през пролетта на 1982-ра, когато ЦСКА за 18 минути повежда с 3:0 срещу баварците?
– Тук съзирам провокация, но веднага ще изляза от трудната ситуация. Не съм фен на Байерн Мюнхен, а на Борусия Мьонхенгладбах. И въобще на всеки в Германия, който побеждава Байерн. Що се отнася до Бундестима, то аз съм
най-големият
техен
привърженик
извън територията на Федералната република. И всички, които искат да ми отнемат тази привилегия, трябва да се примирят с това, че са след мен в класирането. Обичам Маншафта от юни 1972 година, когато победиха с 3:0 Съветския съюз. И няма какво да крия – няма нито един мач на Германия, в който да не съм бил за тях. Между другото последният път, когато бях истински щастлив, е победният гол на Марио Гьотце срещу Аржентина. Благодарен съм, че ги видях за четвърти път световни шампиони и веднага си купих 20-ата фланелка на Германия, вече с четвъртата звезда до сърцето. Що се отнася до провокацията, гледах 3:0 за ЦСКА срещу Байерн във Военна болница в Пловдив. И признавам, че малко се притесних, но когато Брайтнер взе топката от мрежата и се затича към центъра, се успокоих на мига.
Освен футбола вие обичате много снукър, тенис и имате сериозна компетенция по доста видове спорт… Ако по едно и също време играят Левски – ЦСКА, финал на световно по футбол, Рони О’Съливан срещу Стивън Хендри или Надал срещу Федерер, какво бихте гледали?
– Отговарям без всякакви уговорки и шикалкавения. Златното момче срещу Ракетата е най-великото спортно зрелище, което човечеството някога е гледало. Този наглед спортен сблъсък дава пълната картина на всичко важно в живота. Хендри срещу Рони е битката на злото срещу доброто и на мрака срещу светлината. В този случай няма сиви сенки и нюанси – Рони е олицетворение на прекрасното и красивото. Но както Моцарт си има Салиери, така и неговият спортенаналог си има Стивън Хендри.
Какъв съвет бихте дали на тези, които сега започват да се занимават с журналистика? И специално спортните журналисти трябва ли да показват пристрастията си?
– Съвети не давам, а за пристрастията ще разкажа нещо от личния си опит. Дълги години не по мое желание и само защото така трябваше, бях главен редактор и творчески директор. И ми се налагаше да правя кастинги за нови колеги. Първият ми въпрос бе – от кой отбор си, и вторият – имаш ли албумче с отбори от „Старт“. И ако отговорите бяха правилни, момчето ставаше част от екипа. А неправилният отговор на първия въпрос е: не съм от никой отбор. Като не си от никой отбор, къде си тръгнал да ставаш спортен журналист?! Понеже сме към края на интервюто, все пак ще кажа и нещо извън ала-бала. Ужасно много съжалявам младите колеги, че нямат и няма да имат шанса на моето поколение. Това се отнася особено за родените писачи, които притежават талант пред белия лист. 90-те години бяха уникален период за спортната журналистика, който уви – никога няма да се върне или повтори.
Накрая ще премина на ти, защото съм от онези, които са благодарни за шанса, който си им предоставил, и затова те наричам свой учител. Имаш ли енергия да продължиш да правиш нови проекти?
– Последният ми реализиран проект бе шоуто за прогнози „Рекордьорите“, който още присъства под някаква форма в мрежата. Ще ти призная, че единствената нереализирана мечта, която напълно съм изоставил, е
преподаването
на спортна
журналистика
Струва ми се, че човек с моя огромен и уникален опит в медиите може да бъде от някаква полза на младите. И още нещо искам много да се състои. Преди десетина години в една прекрасна лятна нощ, тръгвайки си от офиса, съзрях хвърлени на боклука 20 или дори 30 пачки „Народен спорт“. Някой ги е събирал през 50-те и 60- те години на миналия век, а наследниците му ги бяха изхвърлили на боклука. Прибрах ги при себе си и понякога ги разглеждам и чета. Ще ми се моите хиляди списания и всякакви други хартии да намерят място в нещо като музей на футбола. Но това е трудна работа, която изисква ментално усилие, на което вече не съм способен.
И наистина съвсем накрая – кога в тези години бе истински щастлив?
– Професионално категорично най-щастлив съм се чувствал, когато с Илиана Раева създадохме списанията “Слави магазин“ и „Дон Балон“. Това беше златният период в живота ми. А щастливите мигове са безкрайно много, дори когато през нощта си пусна в Ютуб за хиляден път „Ако ти си отидеш за миг“. Или пък „Високо“, „Болката отляво“ и така нататък. И ако ми позволиш, ще завърша с любимото си тристишие, написано от гениалния поет Дилан Томас – „Не си отивай кротко в тъмнината, пред здрача да беснее старостта, вий, вий срещу смъртта на светлината“.