Световната футболна легенда Джанфранко Дзола говори през юни 2020 г. пред „Код Спорт“ по ТВ+. Италианецът бе избран за най-добър играч в историята на Челси. Преди да стигне до „Стамфорд Бридж“, той ликува с шампионската титла на Италия заедно с Диего Марадона в Наполи. По-късно игра редом до носителя на „Златната топка“ Христо Стоичков в Парма. Беше част и от „скуадра адзура“ при спечелването на сребърните медали от Мондиала в САЩ през 1994 г. Дзола вкара гол още в 30-ата секунда на финала за КНК през 1998 г. Благодарение на него Челси победи Щутгарт на Красимир Балъков с 1:0 в Стокхолм.

– Здравейте, сеньор Дзола! Да се върнем 25 години назад, когато играехте в Парма заедно с Христо Стоичков. Какво помните от тези времена?

– Христо беше световна звезда. Дойде при нас от Барселона. Безспорно неговото присъствие повиши значително качеството на Парма, а и интереса към нас. За съжаление Христо остана само една година в Парма и това реално е единственият сезон, в който сме били заедно. Но беше достатъчен, за да се уверя от първа ръка, че Стоичков е прекрасен човек и футболист.

– Парма взе Христо като актуален носител на „Златната топка“. Вие пък бяхте най-голямата звезда в клуба. Помните ли какво му казахте при първата ви среща?

– Да. Обявих му, че съм много щастлив от факта, че ще играем заедно. Всички в Парма се радвахме, когато научихме новината за трансфера. Искахме да се развием, да станем по-голям клуб и ни трябваше човек като Христо.

– Защо Стоичков остана само една година?

– Той беше привикнал към коренно различен стил в Барселона. Точно това му попречи. Трябваше да бъде използван на непривични за него позиции в атаката с нови задачи. Така се стигна до бързата раздяла, но неговите заслуги за Парма през тази година са неоспорими.

– Как си партнирахте на терена?

– Нямахме никакви проблеми. Неприятно за Христо беше, че Парма залагаше на система с двама нападатели и тя не му допадаше. Не беше най-добрата му позиция да бъде на върха на атаката.

– Преди неговото идване в Парма вие спечелихте с отбора Купата на УЕФА и Суперкупата на Европа. Какво означават тези трофеи за вас?

– Те бяха много важни не само за мен, но и за Парма. Показаха ни, че сме отбор, който може да печели купи. Удоволствието от тях беше огромно.

– В двата финала за Суперкупата на Европа през 1993 година първо паднахте с 0:1 у дома от Милан, но победихте с 2:0 на „Сан Сиро“. Как направихте такъв обрат?

– Това е част от играта. Резултатът от първия мач е важен, но не дава трофеи. Има и реванш. Важно е да вярваш, а ние тръгнахме към Милано с много вяра.

– Вие сте шампион на Италия с един много обичан клуб – Наполи. Там бяхте заедно с Диего Марадона. Какъв човек беше дон Диего в най-силните му години?

– За мен беше невероятно преживяване. Още в началото на кариерата си имах шанса да играя с един от най-великите. Марадона не беше само голям футболист. Беше човек с огромно сърце. Съдбата ми даде възможност да бъда редом до Марадона и Карека.

– Знаем, че тифозите на Наполи са много шумни.

– Не, не са шумни. Те са фантастични! През тези години имах възможността да се докосна и да се насладя на най-доброто от тях.

– Какво е за неаполитанските фенове Марадона?

– Господ. Месия. Което си изберете. Отношенията между Диего и тифозите на Наполи са вечни.

– Какво е да вземеш фланелката с №10 от него?

– Огромна отговорност. Знаех, че трябва да дам повече от това, което мога. Мисля, че като цяло се справих.

– Днес голямото сравнение е между Марадона и Лео Меси. Какво е вашето мнение?

– Винаги е трудно да се отговори на този въпрос. Двамата са различни футболисти от различни епохи. Аз съм играл с Марадона и съм силно повлиян от неговото присъствие. Затова ми е лесно да посоча Диего. Но няма да е справедливо спрямо Меси, който също е фамозен футболист.

– Марадона и нашият Христо минават за „луди глави“ във футбола. Кой е отгоре в това съревнование?

– Мисля, че Христо наистина е много луд. Но Диего… О, той е на върха в това.

– Бихте ли ни разказали някоя луда история със Стоичков?

– Беше забавно момче по време на тренировките и определено ми харесваше да тренираме заедно. Любимият му номер беше да стреля към вратата от всевъзможни ситуации. Понякога опитваше дори от 40 метра и, да – улучваше. Не традиционната врата, а малката до нея. Когато успяваше, даваше по 10 паунда на хората от щаба. С нас хващаше басове дали ще вкара. И ще ви призная – повечето пъти печелеше.

– След Италия отидохте във Висшата лига. С какво ви спечели Челси?

– Случи се през 1996 година. Събитията в Парма не вървяха добре, отборът също отслабна. Беше в края на годината. И аз, и Парма решихме, че това е правилният ход за всички.

– Още в първия ви сезон спечелихте Купата на Англия, а вие вкарахте прекрасен гол срещу Ливърпул.

– Разбира се, че го помня. Невероятно беше, че стартирах престоя си с трофей. Челси не беше печелил нищо в продължение на 20 години. Атмосферата в клуба се оказа страхотна и успехът даде самочувствие за развитие, което впоследствие се случи.

– Каква е разликата между италианския и английския футбол?

– В момента английският футбол е на върха като класа. Нивото във Висшата лига е недостижимо за другите. Повечето от най-големите футболисти в света са в английските отбори. Същото се отнася и за треньорите. За мен няма никакво съмнение, че това е най-силното първенство.

– Парма спечели КНК, но без вас. Вие пък успяхте с Челси. Помните ли, че разочаровахте много българи с гола си във финала през 1998 година срещу Щутгарт?

– Защо да съм ви разочаровал?

– Защото в Щутгарт играеше нашият Красимир Балъков.

– О, сетих се. Красимир беше голям играч. Дори преди няколко години се видяхме и си спомнихме за този финал.

– Как се случи това – влязохте като резерва и след 30-ина секунди вкарахте гол? Просто ситуация или треньорско разпореждане?

– Беше добра комбинация на нашия отбор. Денис Уайз ми подаде страхотно топката и аз хладнокръвно вкарах.

– Какво е мнението ви за Балъков, когото победихте в този ден?

– Много техничен футболист, който можеше да спечели финала за Щутгарт. За щастие ние триумфирахме.

– По вашето време в Челси хегемон във Висшата лига беше Манчестър Юнайтед. Защо бе толкова трудно да се развали доминацията на сър Алекс Фъргюсън?

– Трябва да отбележим, че Арсенал също беше много силен по това време. Но сър Алекс наистина имаше способността да печели титли.

– Как приехте, че феновете на Челси ви избраха за най-добър футболист в историята на клуба през 2003 година?

– Бях много горд и много трогнат. Във футбола печелиш много мачове, но също така често губиш. В такъв момент разбираш, че си постигнал нещо наистина специално. Тогава разбрах категорично – наистина съм карал феновете на Челси да бъдат щастливи.

– Имате и орден от Британската империя. За какво ви го дадоха?

– И до ден днешен се питам защо…

– Вестник „Сън“ ви определи като втория най-добър артист сред чужденците в английския футбол след Джордж Бест.

– Още едно огромно признание. Англичаните винаги са се отнасяли превъзходно с мен. Комуникацията ми и въобще престоят ми на Острова ме карат да се чувствам във Великобритания като у дома си.

– Съжалявате ли, че не бяхте футболист на Челси в ерата на Роман Абрамович?

– Малко – да. Защото по времето на Абрамович Челси стана шампион неведнъж и започна редовно да печели трофеи. Но няма от какво да се оплаквам. Аз също имах своето прекрасно време на „Стамфорд Бридж“. Не мога да променя историята.

– Как хора като Абрамович промениха футбола? Влязоха също много арабски шейхове и американски богаташи.

– Челси имаше огромен късмет, че Абрамович влезе в клуба. Благодарение на такива хора във футбола се наляха огромни пари. Роман показа, че има качествата и средствата да изведе Челси до друго ниво. Лично аз съм му много благодарен за това.

– В кариерата си сте спечелили много трофеи. Къде сред тях ще наредите влизането ви в Серия А с Каляри?

– Като най-емоционалния момент в кариерата ми. През целия си живот бях играл десетки мачове срещу Каляри. А съдбата ми даде шанса дори на 37 години да се завърна на остров Сардиния – мястото, където съм роден. Получих възможност да дам своя принос за мястото, което винаги ще ми е на сърцето. Не съм спечелил нищо с Каляри, но моментът със завръщането ни в елита ще остане специален за мен.

– Знаете ли, че сте на пето място по голове от пряк свободен удар в италианския футбол? И кои са пред вас?

– Не, не знам.

– Ще ви ги кажа – Франческо Тоти, Роберто Баджо, Андреа Пирло и Синиша Михайлович.

– Аз пък ще ви кажа, че напуснах много рано Серия А и не съм играл толкова дълго в италианския футбол. Като гледам тези имена, мисля, че само Михайлович биеше по-добре фаулове от мен.

– Стоичков също беше майстор на прекия свободен удар. Как си поделяхте отговорността в Парма?

– Винаги имаше бой. Но накрая сключихме примирие. Аз биех отдясно, а той – отляво.

– Бяхте част от националния отбор на Италия на световното през 1994 година. Няма как да не помните, че победихте България на полуфинала. Какво мислите за нашия тим, а и за мача?

– Бяхте много силни. Около Христо бяхте изградили отбор, който можеше да победи всеки. Конкретно за мача Роби Баджо направи голямата разлика. Той вкара и двата гола.

– След мача България многократно сме обвинявали съдията Жоел Киню, че не отсъди втора дузпа за България. Вие какво ще кажете по въпроса?

– Ще ви отговоря, че никога не коментирам реферите. Разбирам разочарованието на българите и на Стоичков конкретно. Но в края на краищата мисля, че Италия заслужено спечели полуфинала. България игра много силно, но ние все пак бяхме по-добрите.

– Защо загубихте с дузпи финала от Бразилия?

– Не бяхме в най-доброто си състояние във финала. Още в 15-ата минута един от нашите се контузи, а поне още 4-5 души имаха крампи. Атмосферните условия бяха ужасни. Не си мислете, че сега търся оправдание. Дадохме всичко от себе си, но в такъв финал, за да спечелиш, трябва да си в най-добрата възможна кондиция. Накрая нямахме късмет – Бразилия ни победи с дузпи.

– Помните ли други мачове срещу български съперници?

– Не, мисля, че не съм играл.

– Не е вярно – с Челси срещнахте Левски за Купата на УЕФА.

– А, вярно, че е така. Беше толкова отдавна, че вече нямам спомен.

– Започнахте треньорската си кариера в Бирмингам. Как се справяте в този бранш?

– Аз твърдя, че започнах треньорската си кариера, когато бях на 10 години. Винаги съм се стремял да се уча, да запомням какво прави наставникът на тима. Много ми харесва да бъда треньор.

– Италианските треньори винаги са диктували модата. Като започнем от Еленио Ерера, минем през Ариго Саки, Карло Анчелоти и Фабио Капело. Какво е специалното в италианския стил на игра?

– По света много харесват италианските треньори, защото са перфектно подготвени тактически. Те винаги могат да спечелят мач с ума си – с тактиката и стратегията си. А това е безкрайно важно.

– Кои са най-добрите италиански треньори?

– Играл съм под ръководството на мнозина. Ариго Саки е един от треньорите от тази екстракласа със сигурност. Той промени разбиранията за футбола през 90-те години.