Балъков: Спрях да играя по три причини, най-много натежа разводът ми
На 29 май 2003 г. легендатана футбола ни Красимир Балъков организира мач, с който каза “сбогом” на кариерата си като играч. Пълният стадион в Щутгарт стана свидетел на зрелище, в което главните герои бяха плеяда звезди от световен ранг – Джоване Елбер, Бебето, Дунга, Томас Хеслер, Гуидо Бухвалд, Роберт Просинечки, Фреди Бобич, Томас Бертолд, както и колегите на Краси от националния отбор Борислав Михайлов, Наско Сираков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Петър Хубчев, Любослав Пенев. Георги Василев бе в един от треньорските щабове. По повод годишнината от бенефиса Балъков даде интервю за „24 часа“, което се превърна в откровена изповед на двукратния футболист номер 1 на България.
– Красимир Балъков, на 24 май преди 20 години бях на стадиона в Щутгарт. Вкарахте гол от дузпа за крайното 2:0 срещу “Волфсбург” в последния си официален мач. Наложи се да изчакате края на двубоя между “Борусия” и “Кьолн” в Дортмунд, който завърши 1:1. Това изкачи “Щутгарт” на второто място в класирането и го класира директно в групите на Шампионската лига. Със съотборниците си се бяхте събрали в центъра на терена и след съобщението на диктора за резултата в Дортмунд ликувахте заедно с феновете. Какво си мислихте при чакането? Не съжалявахте ли, че няма да играете в Шампионската лига? А всъщност с отказването си се лишихте и от това да участвате с националния отбор и на второ европейско първенство.
– Тогава си мислих именно за тези 2 неща – че няма да играя в Шампионската лига и няма да участвам на европейско първенство в Португалия. За жалост, така се получи. Всичко около моето отказване бе организирано предварително. Нямаше как да променя нещата, а определено ми се искаше. От друга страна, бях доволен, че краят на кариерата ми бе успешен. Завършихме чудесен сезон с хубава победа, която класира “Щутгарт” за първи път в групите на Шампионската лига. Вкарах от дузпа след 3 пропуснати. Преди това бях направил серия от 18 вкарани. После в 3 опита не успях и в последния си мач имах възможност срещу “Волфсбург” с отбелязаната дузпа да приключа кариерата си с гол. През този сезон имахме доста дузпи. Няколко човека направихме пропуски и накрая пак дойде моят ред (смее се). Тъй че спомените ми оттогава са много хубави. 2 г. по-рано Феликс Магат ни спаси от изпадане от Бундеслигата и ни каза, че с този отбор “Щутгарт” ще стигне до Шампионската лига. Смяхме му се наум, но после точно това се случи.
– Бенефисът ви 5 дни по-късно събра множество световни футболни звезди и ваши дългогодишни съотборници в националния отбор. Какви са спомените за емоциите ви оттогава?
– Беше уникално. Спомените за този ден ще останат завинаги у мен, а и смятам, че и в аналите на българския футбол. Нашата генерация по една или друга причина до момента се оказва най-успешната. Направеното от нас и досега се припомня, защото, за жалост, не последва друго такова представяне. Все пак имаме нещо, някои държави и това нямат. Малка държава сме, с малко население. Сега художествената гимнастика отне популярността на футбола. Да са живи и здрави момичетата. А ние ще трябва да се борим да си върнем основата, върху която може да се гради модел на работа.
Иначе бенефисът ми стана страхотен чрез партньорството на “Щутгарт” и “Мерцедес”. Тогава се явявах като емблематична фигура на клуба, за който играх 8 г. За бенефиса излязохме с едни минимодели на “Мерцедес”. Преживяването беше уникално. Самият мач също бе пълен със страхотни емоции. Направиха стена на два етажа, като някои се качиха на раменете на съотборниците си, но пак за малко да вкарам от прекия свободен удар. Получи се спектакъл, какъвто зрителите очакваха. А и моментът пасна идеално – класиране за Шампионска лига, последвано от бенефиса ми, изпълнен със световни звезди, за финал на сезона.
– Какво се случи след прощалния мач?
– Отново от “Мерцедес” се бяха погрижили за организацията. В музея на автомобилния гигант бе оформен ресторант. Аз пристигнах в него с най-стария модел на “Мерцедес”, караше го тогавашният шеф на концерна. Всичко беше направено, както само германци умеят. Живият спомен редовно изниква в мен.
– Колко е трудно наистина да кажеш край и кое ви накара да го направите точно в този момент? Според информациите оттогава бившият президент на “Щутгарт” Герхард Майер-Форфелдер ви бе задържал при “швабите” при интерес и оферти от грандове като “Байерн”, “Интер” и “Барселона” с договор, подновяващ се автоматично, ако преминете успешно медицински прегледи?
– На първо място, уважението ми към този човек, Бог да го прости. Герхард Майер-Форфелдер за мен беше уникална личност. Та уважението към него ме накара да се размисля. Второ – прецених, че е дошъл моментът да тръгна по друг път. И третото, което всъщност най-натежа, беше разводът с бившата ми съпруга. Оказа много силно влияние. Иначе, ако не беше ситуацията с него, можеше да играя още 1-2 г. Натрупаха ми се много неща и взех решение да премина от другата страна – да стана треньор. Имах чудесната възможност да го направя, тъй като Магат обяви, че няма проблем да вляза в щаба му. По този начин освободих и клуба от задължението да плаща на един 38-39-годишен футболист.
– Наистина ли договорът ви се подновяваше автоматично след успешно преминаване на медицински прегледи?
– Да. Герхард Майер-Форфелдер ме познаваше много добре и бе наясно, че няма да злоупотребя с неговото доверие и когато му дойде времето, ще се откажа сам. Не е тайна, че той ме обичаше много като човек и футболист. Това обаче той не смесваше с професионализма. Майер-Форфелдер нямаше как да откаже офертите за Джоване Елбер и Фреди Бобич. Ако и мен ме бе продал, магическият триъгълник щеше тотално да изчезне. Това нямаше да бъде разбрано от хората.
Ситуацията доведе до това, че Герхард Майер-Форфелдер ми направи договор, в който имаше откупна клауза за 70 млн. марки. За 90-те години на миналия век това бе колосална сума. Все едно сега 200 млн. евро. Беше ясно, че тази клауза някой няма да може да я плати по онова време, но тя даваше възможност за преговори. Президентът не искаше да си тръгвам, а и аз вече бях на 32 г. Тогава времената бяха по-различни. Не се залагаше на млади футболисти, както е сега. Така че и двете страни искахме да остана в “Щутгарт” и да завърша кариерата си там, както и се случи.
Не че не съм си представял да ида на друго място, но съчетанието на всички елементи доведе до случилото се. Имаше амплитуди в “Щутгарт” – от спечелване на купата на Германия и финал за КНК до тежка борба за оцеляване в Бундеслигата. Това малко или много ти изсмуква енергията и предпочиташ да бъдеш на място, където те уважават, отколкото да отидеш на ново място, където да се доказваш. Аз бях вече име и авторитет, но в “Байерн” това не важи. Заедно с годините пораждаше евентуален риск.
– Да се върнем на пропуснатото европейско. Явно стимулът не е бил достатъчен.
– И до днес съжалявам, че не участвах. Не съм екстравагантна, нестандартна личност. Повечето ми ходове са логични и премерени, въпреки че на някого може да са изглеждали изненадващи. Нямаше да ми пасва да съм част от треньорския щаб на Феликс Магат и да ходя на европейско. Иначе щеше да е интересен феномен. Прецених, че не трябва да го правя. Няма нищо на всяка цена в живота.
