Собствеността на американците е спортна трагедия, клубът в момента има дългове от над 1 млрд. паунда

Джонатан ЛИЮ

Guardian

Първия път, когато семейство Глейзър посети „Олд Трафорд“ през юни 2005-а, те се отбиха в мегамагазина. Отвън стотици разгневени фенове на Манчестър Юнайтед се събраха с банери и плакати, скандирайки лозунги като „Умри, Глейзър, умри“, а някои дори се сблъскаха с полицията. Вътре те се занимаваха с нещо, което можем да наречем „пазаруване” в най-широкия смисъл на думата.

Джоел, Аврам и Брайън нямаха намерение да харчат собствени пари. Вместо това те се разхождаха из рафтовете, събирайки купища фланелки и сувенири, които персоналът на магазина внимателно пакетираше. Когато дойде време да си тръгнат, просто взеха торбите и напуснаха. В крайна сметка това бяха техни вещи, които можеха да използват както пожелаят. Тази сцена е символична за начина, по който те възнамеряваха да управляват Юнайтед през следващите 20 години.

Сър Боби Чарлтън по-късно се извини на Глейзър за враждебния прием от феновете при първото им посещение. Дейвид Гил, изпълнителният директор, който първоначално се съпротивляваше на поглъщането, бе човекът, който ги посрещна, изглади прехода и бе възнаграден с

удвояване на

заплатата си

Сър Алекс Фъргюсън – може би единственият, който можеше да спре тази сделка, отказа да го направи и каза на група недоволни фенове по време на пътуване до Будапеща: „Ако не сте доволни от начина, по който се управлява Юнайтед, идете и подкрепяйте Челси“.

Лейбъристкото правителство, дълбоко въвлечено в предизборна кампания, отказа да разгледа поглъщането въпреки призивите на много свои депутати. А някои журналисти получаваха вътрешна информация в замяна на добро отношение към Глейзър. Всичко това, две десетилетия по-късно, ни напомня, че въпреки своята безочлива настойчивост, собствениците на Юнайтед не действаха сами.

Напротив. На всяка крачка те бяха подпомагани от податливи и опортюнистични хора, безгръбначни и безпринципни. Недоволството беше или игнорирано, или потушавано. Противно на популярното мнение, Глейзър всъщност вложиха малко от своите собствени средства в покупката на Юнайтед. Голяма част от тях бяха набрани чрез рефинансиране на търговската им империя.

Разбира се, по-голямата част от покупката беше финансирана чрез дълг. И не само финансов – дълг на морал и отговорност, дълг на грижа, дълг на смелост и убеждения – първоначален грях, за който не само Юнайтед, но и целият английски футбол все още

плаща скъпо

Фъргюсън продължи не само да толерира Глейзър, но и да ги защитава при всяка възможност. Седем години по-късно, по време на предсезонно турне в ЮАР, той разкритикува феновете, които все още се противопоставяха на режима. „Има много фракции в Юнайтед, които мислят, че притежават клуба. Повечето от истинските фенове ще погледнат реалистично и ще кажат, че това не влияе на отбора“, заяви той.

Много от цитатите на сър Алекс са остарели като изискано вино. Но този определено не. И не само защото представянето на терена след неговото напускане разби илюзията, че машината за трофеи на Юнайтед и касовата машина на Глейзър могат да съществуват вечно. А към запалянковците има чисто презрение. Това чувство на осезаемо отчуждение е може би най-токсичното наследство от поглъщането на Юнайтед от Глейзър. За разлика от много други големи скорошни сделки в английския футбол – като тези на Челси, Манчестър Сити, Нюкасъл и Арсенал, продажбата на червените дяволи беше силно и открито оспорвана почти на всяка крачка.

Много от най-разочарованите фенове се отделиха, за да създадат ФК Юнайтед ъф Манчестър, който все още се бори за каузата си в аматьорските нива. Съществува движението „зелено и златно“ от 2010-а, имаше и много протести. Нищо от това обаче не успя да промени съществено ситуацията. ИНЕОС и сър Джим Ратклиф в момента осигуряват публичното лице на клуба и са удобна мишена за критика. Сега поне има дългоочаквани инвестиции в тренировъчния комплекс и нов стадион в процес на планиране.

Както винаги, на терена има проблясъци на обещаваща игра. Но основите на сделката не са се променили. Глейзър все още са там, все още са непоклатими и все още натоварват клуба с дългове и лихви, които вече надхвърлят 1 млрд. паунда от поглъщането насам. А това е огромна сума. Със сигурност би могла да покрие заплатите на много от съкратените служители от Ратклиф през последните месеци. Можеше да финансира значителни подобрения на „Олд Трафорд”. Можеше да осигури солиден трансферен бюджет за Рубен Аморим.

Къде ли са

отишли всички

тези пари?

Смелостта да купиш клуба с високолихвени заеми от хедж фондове се коментира с уважение в спортните среди. Превръщането на трансферния бизнес във форма на театър е феномен, който може и да не е измислен от Юнайтед, но със сигурност е усъвършенстван от тях. Завръщането на Кристиано Роналдо през 2021 г. – трансфер, който трябва да се разглежда в контекста на протестите срещу Суперлигата по-рано същата година, нямаше никакъв смисъл за отбора, но беше ясен успех за бранда Юнайтед, въпреки че доведе до значителни последващи разходи.

Научихме ли нещо за тези две десетилетия? Ливъридж изкупуванията бяха окончателно забранени през 2023 г., независимият регулатор най-накрая се въведе в действие, а в спорта има по-голяма осведоменост за опасностите от злонамерено управление, неконтролируема власт и създаването на класа, която на практика е недосегаема.

Междувременно Глейзър продължават да седят върху своя все по-скъп актив като монарси на трона си. Собствеността на това семейство е спортна трагедия. Но в известен смисъл е и притча за това къде всички ние сме сгрешили…