Николай Тодоров – Кайзера гостува през 2019 г. в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от любимците на публиката на Левски. На три пъти облича фланелката на синия”клуб. Вкарва феноменален гол, с който тимът от “Герена” елиминира Глазгоу Рейнджърс в Шампионска лига. Кариерата му преминава още в родния Добруджа, ЦСКА, Локомотив София, Септември, френските Монпелие и Кан, кипърския Анортозис и турския Саръер. Тодоров е трикратен шампион на България и носител на две купи на страната. За националния отбор има 12 срещи и 3 гола. Прякорът му идва от името на една от звездите на Аякс от 70-те години Пит Кайзер. А като треньор прекарва няколко години в школата на Левски.

– Правиш първите си стъпки в Добруджа, оттам преминаваш в ЦСКА – кой те привлече при червените?
– Истината е, че като бях юноша на Добруджа, влязох в казармата. И на втората година, 5-6 месеца преди уволнението, точно беше свършило първенството в „Б“ група, един ден ме викнаха и ми казаха, че трябва да замина за София в ЦСКА. Не те питат искаш или не искаш. Ти си войник, командироват те и така. Не мога да кажа, че не искам и ще си стоя тук.

– А защо не продължи кариерата ти при армейците?
– Тогава беше друго време, съвсем друг начин на живот, строй. Така стояха нещата, че преди да отида в казармата, от ръководството на Добруджа или партията, ме привикаха на разговор и ми казаха: „Да, ти отиваш в ЦСКА, но ако искаш да останеш там, няма да ти дадем разрешение.“ Беше така, че ако партията в града реши, ще ти даде разрешение да отидеш в ЦСКА, иначе няма начин. Казаха ми, че ще ми дадат разрешение само за Левски. Но изрично ме предупредиха това да си остане в стаята и да не се коментира, защото ако се разбере, може някъде да ме командироват да не тренирам. Така изкарах тези пет-шест месеца до уволнението в ЦСКА.

– Без съмнение голът, с който те свързват феновете, е този срещу Глазгоу Рейнджърс на стадион „Васил Левски“. С него Левски елиминира шотландския шампион. Какво си спомняш от този миг, оказал се щастлив за теб и за сините?
– Преди да се върна в Левски, бях във Франция. И когато получих обаждането от Андрей Желязков, условието беше да си взема бележка, че съм свободен футболист. Тогава ръководствата се разбраха, нямаше никакъв проблем. Казах им, че отивам в един отбор, който е шампион на България, че играе в евротурнирите и т. н. Точно беше излязъл и жребият. Казах им, че ще играем с Рейнджърс – изключително добре познато име в Европа. Дали в кръга на майтапа, но казах спонтанно, че ще ги отстраним. Засмяхме се и ми отговориха, че ще следят тези неща. Тогава не се гледаха и разузнаваха толкова противниците, както днес можеш да получиш информация по всяко време. Бяхме много освободени като колектив, мислене, имаше настроение и преди първия, и за втория мач. Първенството си вървеше благополучно за нас, добре играехме, минавахме с лекота през повечето мачове. Създадох радост за себе си, за клуба, за публиката. Еуфория, пълен стадион, до последно хората стояха там. А обикновено зрителите като виждат, че отборът им пада или няма шанс да продължи, стават и си тръгват. Имам чувството, че нямаше празни места, гледайки запис на този мач.

– След Левски, имаш пет сезона с екипа на Локомотив София. Защо си тръгна от „Герена“?
– След като Левски набързо стана Витоша по партийна линия, изкарах още една година, но във втория полусезон получавах по-малко игрово време. Не знам на какво се дължеше, но явно е имало нещо. Може би спад в моята форма. Покрай този случай наказаха няколко човека от Левски, други ги освободиха. Може би искаха да привлекат повече местни юноши. Имаше запитване, тогава нямаше трансферни листи и периоди. По друг начин бяха устроени нещата. Вероятно самите треньори си контактуваха помежду си какви състезатели ще освобождават, защото по вестниците нямаше информация. Казаха ми, че Георги Василев ме иска в Търново и Апостол Чачевски в Локомотив (София). Това са били предложенията към Левски специално за мен. Родителите ми бяха далеч, телефони нямаше, кой ще ти дава акъл къде да отидеш, трябваше да си решавам сам какво да правя. Попитах тук-там. Казаха ми, че Търново също е добра възможност. Чух добри думи и за двамата треньори. Но има една приказка, че в крайна сметка София си е София. Когато си в София, те наблюдават. Тогава имаше младежки олимпийски отбори. Имаше някаква перспектива за по-нататъшно бъдеще и предпочетох да остана в Локомотив.

– Съжаляваш ли за нещо в кариерата си на футболист? Например как прие факта, че не попадна в отбора за Мондиал’ 94 в САЩ?
– Тръгвайки от моето село и стигайки до спортния интернат на Добруджа, няма за какво да съжалявам, защото в крайна сметка пътят, който съм поел във футбола, съм си го извървял най-вече с труд. Ако не съм се трудил и не съм показвал тези качества и характер на игрището… В крайна сметка те са ме довели до София, Левски, Локомотив и националния отбор. Тогава не че съм съжалявал за САЩ’94, просто гледах по-реално на нещата. Бях резерва и присъствах на еуфорията на паметния мач на „Парк де Пренс“, когато победихме Франция. Когато Емо Костадинов вкара втория гол, в един момент настана пълна тишина. Чуваха се само българите на този голям стадион, пълен с французи. Както се казва – муха да беше бръмнала, щяхме да я чуем. Трудно е да пресъздадеш с думи еуфорията на „Парк де Пренс“. След това погледнах реално – колко човека от Левски отиваха в националния отбор, колко на лагера. Аз не съм бил на лагера, може би ако бях отпаднал там от състава, по друг начин щях да приемам нещата. Но не стигнах и до лагера преди определянето на групата. Затова бе по-приемливо за мен. Имаше доста хора, които играеха в чужбина, във водещи отбори. Тогава беше много по-трудно, трябваше някой да се контузи, за да влезе нов човек. Знаете колко човека отидоха и колко играха на световното.

– Кой те кръсти Кайзера?
– Още като бях ученик на село. Навремето нямаше много телевизия. По-малките сме чували от батковците за разните отбори като Аякс, Байерн (Мюнхен) и т. н. Имаше един футболист в Аякс Пит Кайзер, ляво крило. Не знам какво е видял този човек от село, Бог да го прости, в мен. Тогава играехме в всяка събота и неделя децата в първенства. Кръстили са ме на Кайзер не визуално, а спрямо играта. Остана си и до ден-днешен. Много хора мислят, че става въпрос за Франц Бекенбауер–Кайзера, но няма нищо общо. Говорим за нападателя Кайзер от силните години на Аякс.

– Как върви развитието на сина ти? Ще има ли нов Кайзер?
– От моя гледна точка съм доволен как се развива до този момент.

– На какъв пост играе?
– Като по-малък играеше централен защитник, сега е халф. Но да кажа, че има някаква прилика с мен… Няма как да се сравняваме, а и аз съм започнал да тренирам по-късно. Дано всичко е нормално, да има шанса и най-вече да се труди, но мисля, че той на този етап е много по-напред като развитие, спрямо моите години.