България е отборът на бъдещето

Петър СТОЯНОВ

В последните няколко дни сърцето на България пулсираше с волейбола. Не казвам 2 седмици, защото масовият интерес към прекрасния ни национален отбор се появи около четвъртфинала със Съединените щати. Двубой, който ни изстреля в топ 4 на първенството във Филипините. Поне още 2 седмици България ще диша с волейбола – специални студия, гостуване на роднини, начални учителки и първи треньори, в което няма нищо лошо. Лошо ще е, ако тръгнат нереалните очаквания, че този отбор трябва да е всеки път задължително на финалите. Не защото момчетата нямат потенциал. Не защото сме по-малко от другите. Не защото това ще е единственият финал. Може и да има друг. Но трябва да се върнем към реалността.

Започваме с основното като разлика от двубоя с Италия. Чисто спортно-технически отборът ни се изправи срещу един супер компютър, който даде грешка само в третия гейм от финала. В този двубой българските лъвове играха срещу волейболисти, които са основни фигури в най-силните отбори на италианското първенство, което е най-силното в света на клубно ниво. При нас с водеща роля в голям тим бяха Александър Николов в Лубе Чивитанова и Алекс Грозданов в полския шампион Богданка (Люблин). Към това добавяме, че първият се завърна след много тежка операция, която можеше изобщо да сложи край на кариерата му. Мартин Атанасов за пръв път ще играе в италианското първенство, същото се отнася за Илия Петков. Симеон Николов изигра един-единствен сезон при професионалистите, спечелвайки титлата с Левски и за пръв път ще влезе в сериозен шампионат като основен разпределител на руския Локомотив (Новосибирск). Аспарух Аспарухов систематично прави стъпка по стъпка в своята кариера и ще мери сили с най-добрите в Полша. Либерото Дамян Колев е основна фигура в Левски, а резервата му Димитър Добрев, който е резерва при „сините“, направи дебют за националния отбор на финал на световно първенство. Преслав Петков игра за пръв път при мъжете през последния сезон с екипа на…Пирин Разлог, а Георги Татаров бе част от десетия в италианското първенство Гротадзолина.

Последните няколко изречения трябва да са достатъчно обяснение какво чудо сътвори тимът на Джанлоренцо Бленджини във Филипините. Истината е такава – нашите се научиха да спринтират преди да са започнали да ходят. И това е страхотно. Заради представянето си на това първенство всеки един от българите ще бъде гледан с друго око в клуба си. Всеки един от тях ще знае, че може. И всеки един ще иска да стане по-добър отколкото е бил година преди това.

Връщайки се към огромния ентусиазъм към отбора ни в момента, съм склонен да цитирам селекционера Джанлоренцо Бленджини на път към пуш-паузата си след финала срещу Италия – „Трябва да изчакаме тези момчета“. Което в превод означава „Бъдете готови да им простите, когато са долу“. Защото по тези ширини сме царе на статусите в социалните мрежи – когато сме на върха и когато сме на дъното. Затова трябва да сме готови да видим тези момчета и когато губят. Защото оттук нататък очакванията ще станат огромни. И най-логичното е те да натежат. В някакъв момент.

Няколко са положителните моменти, които остават встрани от спортния резултат. Първият и най-важен – този отбор е първият ни със сменен чип. Преди години един български политик каза, че проблем е чипът ни. Тези момчета не се предават и се бият до край. Без значение от противника. Без значение от резултата. Следя волейбол професионално от 20 години, гледам от 30. Независимо колко силно поколение сме имали, при всяко едно от тях имаше момент на отказване в тежкия момент. Имаше бариерата на полуфинала. Този отбор започна да преодолява комплекса още в младежките си години, когато игра на финал на европейско и на световно. И направи огромен скок към същото и при мъжете.

Всеки един от тези мъже подчини егото си в името на отбора. И затова накрая печели отборът. Играе заедно, губи заедно, страда заедно, плаче заедно, побеждава заедно, празнува заедно. И резултатът е налице. Това е отборът на бъдещето в световния волейбол. Призна го абсолютната легенда в този спорт – Карч Кирали – единственият, спечелил олимпийската титла в зала и на плажа.

А ние можем да благодарим. За емоциите, за гордостта. Благодарим, момчета! Благодарим, синьор Бенджини!