Динко ГОЦЕВ, dir.bg

На 11 юни започва Мондиал 2026, който в основната си част ще мине на територията на САЩ. И, разбира се, само това изречение е достатъчно да извика носталгични проблясъци в очите на българския фен, защото за нас “САЩ 1994” ще си остане парола във футбола, вероятно завинаги.

България няма да е на това световно. Италианците, които тогава ни излъгаха на полуфинала и играха за титлата срещу Бразилия, също няма да са на Мондиал 2026. Но това далеч не са единствените разлики между онова лято на 1994-а и идващото сега, ако срявняваме турнирите, приковаващи вниманието на целия свят.

Двете световни първенства, макар и една локация на провеждане (сега и Мексико, и Канада ще приемат мачове), са на цяла една Галактика разстояние като разлики.

Светът се промени много за 32 години – това е ясно. Но пък и футболът се промени до неузнаваемост… Може да прозвучи носталгично, но това, което се задава през лятото на тази година не може да се сравнява с онова, което гледахме в паметното, превърнало се и в еуфорично за нас лято на 94-а.

Да започнем от факти като този, че квалификациите тогава са несравнимо по-силни от тези сега. В нашата група бяха Франция, Швеция и Австрия – три финалисти днес. До финалите стигнахме заедно с шведите след лудия мач на “Парк де Пренс”. Отпадна и Англия, още една велика футболна сила.

Пресявките бяха изключително оспорвани в Европа, но и в Южна Америка, откъдето Аржентина отиде на допълнителни плейофи и едва преодоля Австралия. А Уругвай отпадна и гледа световното по телевизията.

Така беше, защото отборите бяха наполовина по-малко от сега – 24 срещу 48. И ако чуете в следващите дни шегата, че шансовете на Кюрасао срещу Германия това лято са като на човек да пресоки Атлантика с плуване, не се изненадвайте. През 1994-а такива отбори на Мондиала нямаше. Да, супер е, че малки държави получиха своя шанс… Но супер ли е, че някои групи ще са разходка в парка за големите отбори при такова “размиване”?

Още факти:

Роберто Баджо с гения си прати Италия на финал. Да кажем, че го направи сам, ще е пресилено. Или…? Божествената опашка изригна в елиминациите и с индивидуално представяне от най-високо ниво изнесе “скуадрата” напред. В българския отбор блестеше Христо Стоичков, получил в края на същата година “Златна топка”.

Румънците имаха лудия и напълно непредвидим Джика Хаджи, аржентинците отидоха на световното с Марадона в състава (хванаха го с допинг преди третия мач в групата срещу нашите), Раи и Ромарио творяха със златиския екип на Бразилия, Колумбия бе ярка с Валдерама и Асприля, за нигерйиците фокуси правеше Окоча, германците мачкаха в средата на терена с Матеус и Хеслер, а в атака – с Клинсман и Фьолер…

Невероятни индивидуалности, символни имена за една епоха. Затова и гледахме мачове с неочакван край, голове като онзи от 30 метра, който Хаджи наниза във вратата на колумбийците, или пък онзи момент на тиха гениалност от Ромарио, решил полуфинала с шведите…

Ярки мачове, които се помнят и днес.

Нещата бяха простички през 1994-а.

Нямаше модерни и скъпи прически, “трендът” беше с буйни коси, веещи се из маранята на американските стадиони. Брадясали, рошави типове с гениалност в краката. Спомнете си как изглеждаха Алекси Лалас и българският лидер-пират Трифон Иванов – как да ги забравиш с присъствието и вида им? Имаше култови типове като Батистута, Игита, боливиецът Ечевери…

Тогава знаехме най-добрите играчи от всеки отбор и почти във всеки имаше по един, ако не и по няколко, от магнетичните, символни фигури за цяло едно поколение.

Днес?

Темите са повече извън терена, а ако започнем да анализира съставите, трудно ще видим такива фигури. Не са много. Не са с онзи ореол и статут. Казано иначе – за Тръмп ще се пише и говори повече, отколкото за Мбапе.

Екипите на отборите бяха като “торби” – изглеждаха с два номера по-големи, тежки, добавящи към жегата в Щатите върху телата на играчите. Днес виждаме изпипани фланелки от модерни материи, които са прилепнали по играчите и са “вайръл” в социалните мрежи.

Всеки отбор е със специално изработен екип, докато тогава “Адидас” например бе направил един дизайн и с него играеха 4-5 отбора (включително нашият). Между другото, Германия ще играе с ретро фланелки сега, които са препратка именно към онези, с които се подвизаваше през 1994-а в Щатите. Надяват се този път да им донесат повече късмет от тогава. Но като я няма България да ги бие на четвъртфинал, нормално…

Шегата настрана – не толкова дребен детайл е, че сега екипите на националните тимове за световното се продават масово онлайн и струват около 3 пъти повече от онези от 1994-а, на тогавашните цени.

Като казахме за цени.

Най-скъпият билет за цялото първенство преди 32 години бе пуснат в първа продажба на номинал от 475 долара. Това бе място за финала на “Роуз Боул” в Калифорния.

С помощта на определени инструменти пресметнахме колко е това в днешните стойности в Щатите, при фактор инфлация през годините. 1065 долара. Това е най-скъпият пропуск за финала тогава.

Днес, ако искаш да идеш на мач в груповата фаза, забрави да платиш под 400 долара, а средно вървят към 800. За елиминациите – над 3500-4000.

За финала? По-добре да не отваряме темата, но са поне 20 пъти над тази стойност, в която изчислихме онези, най-скъпите, от 1994 г. Стигна се и до абсурда да се продават места за над милион долара – зад едната врата на стадиона за финалния мач.

Днес лъскавостта и помпозността на събитието е различна. Стойността на всичко около него – също. Безумни цени на престой на феновете, стряскащи такива на транспорта към стадионите, а в същото време един от слоганите на ФИФА за турнира е “Купата на хората”. Кои хора?

Обикновените трудно могат да си позволят да са близо до световното. Шотландските фенове трябва да платят пакетни цени от 12 хиляди британски лири, за да идат на трите мача от груповата фаза на отбора им. Ако останат за елиминациите…

Това е бизнес “ивент”. Корпоративно мероприятие за милиарди. ФИФА ще се изтупа в целия блясък на костюмираните си лидери, които са далеч по-важни в наши дни от онези рошави, непокорни, луди и гениални футболисти, с които бяха пълни терените през 90-те. Дори партитата на световната централа са видимо ориентирани към имидж и политическо влияние.

Имената на гостите от бизнес и политическите среди са доста повече от тези на легендите в играта. Да, има и такива – нашият Стоичков е сред тях, но доминацията е на хората “от другия свят”. Този, който ФИФА прегърна още при Блатер и изцяло при Инфантино.

Затова имаше Катар 2022, затова ще има и Саудитска Арабия 2034, а на стогодишнината на Мондиалите след 4 лета играта няма наистина “да бъде върната на хората и към корените”, както подобаваше със световно в Южна Америка и център Уругвай, а ще е в Европа и Мароко.

Разбира се, трезвият анализ изисква да кажем и това – пресищането на аудиторията с футбол e толкова интензивен процес, че вече ти се слива какво си гледал в понеделник, вторник или сряда. И това също допринася. Световното е някак като придатък към календара, а не онова различно, енигматично и дълго чакано събитие, което преди години разпалваше въображението. Има го и това като фактор.

Но е безспорно и сравнението като факти и числа. Колосален награден фонд, претрупан турнир с 48 отбора, допълнителни мачове (104 – невероятно много!), по-голямата част от които вероятно няма да помним още в деня, след като са се изиграли.

Машина за пари и глобален интерес, платени рекламни паузи като в американския футбол, както и шоу на полувремето на финала като на Супербоул. Е, какво от това, че двата отбора-финалисти ще останат по-дълго в съблекалнята? Вече говидяхме на гротеската Световно клубно първенство миналото лято. Какво, че това изобщо не кореспондира с футболните традиции и здравия разум? Нали ще генерира огромни приходи.

И при всичко написано, световното си е световно. Велико събитие. Ако обичаш футбола – ще го гледаш. Традицията повелява. Останалото е носталгия по времената, в които футболистите бяха истинските звезди, а място на трибуните за най-големия спортен форум на планетата бе достъпна практически за всеки.

И по времето, в което България играеше основна роля на Мондиала, разбира се. И заради това, и заради много други разлики, контрастът между САЩ 1994 и САЩ 2026 изглежда пълен.

Една Галактика разстояние.