По-възрастните поколения фенове у нас помнят добре и 1994-та, когато триумфира Христо Стоичков. Страната ни се изпълни с гордост, но не беше кой знае какво като зрелище. За самото връчване говорим.

Повече от три десетилетия преди това вратарят Лев Яшин получава отличието и директно го предава на Музея на спорта в Москва. Даже няма банкет по случая. Игор Беланов през 1986 г. взема приза набързо преди реванша от четвъртфиналите за КЕШ на неговия Динамо Киев срещу Бешикташ. Суетата липсва.

Днес обаче “Златната топката” е гигантско комерсиално събитие, което генерира десетки милиони евро приходи. Телевизионните права за излъчването на церемонията се продават на глобални платформи като DAZN, а сред търговските партньори на събитието блестят имена като adidas, Qatar Airways, Hankook Tire и много други.

Точните суми по спонсорските и телевизионните договори за “Златната топката” традиционно се пазят в строга конфиденциалност.

Затова пък е добре известен човекът, на когото принадлежи правото върху този глобален бранд. И вероятността никога да не сте чували името ѝ е огромна. Става дума за Мари-Одил Амори. Тя е 86-годишна французойка, която не може да бъде видяна на мач и много рядко е сред официалните гости на червения килим. но Мари-Одил е собственик на списание France Football – изданието, което преди 70 години измисля тази награда и оттогава притежава марката и всички свързани с нея права.

Цялата история е доста нестандартна за отличие от подобен ранг.

Зад повечето престижни световни награди в различни сфери стоят големи институции, както и държавни или обществени органи. Тяхната репутация служи като гаранция, че отличието отива в ръцете на най-достойните. Правата за “Оскар”-ите принадлежат на създадената преди век Американска академия за филмови изкуства и науки, в която членуват над 11 хил. доказани професионалисти от целия свят. Зад Нобеловите награди са няколко кралски шведски академии и норвежкият парламент. Лауреатите на наградата “Пулицър” за постижения в областта на литературата и журналистиката се определят от настоятелството на Колумбийския университет в Ню Йорк – един от най-авторитетните хуманитарни вузове в САЩ.

Затова е толкова любопитно как най-престижното индивидуално признание в историята на най-популярния спорт на планетата и до днес е собственост на частно лице, за което обществеността не знае почти нищо?

Коя всъщност е Мари-Одил Амори – жената, която въпреки своята анонимност, успя да удържи наградата в пряка битка срещу всемогъщата ФИФА?

Печатните издания от миналия век: Инкубатори за спортни турнири и призове

За да разберем генезиса на този феномен, трябва да се върнем в началото на XX век, когато професионалният спорт се популяризира почти изцяло благодарение на хартиените издания. В ера без интернет, когато масовата телевизия се появява едва в края на 60-те години, вестниците, списанията и радиото са единственият източник на информация за спортните събития. След бума на интереса към спорта след Втората световна война, специализираните медии се превръщат във влиятелна сила и изключително печеливш бизнес.

Осъзнавайки авторитета си, тези издания не се ограничават просто до сухото отразяване на състезанията. Те самите започват да инициират големи турнири и да раздават свои собствени награди.

В Западна Европа и САЩ гледат на тези награди и турнири като на механизъм за увеличаване на тиражите и приходите. Вестниците с ексклузивни репортажи от организирани от самите тях събития се продават като топъл хляб.

За първи път тази стратегия показва феноменалната си ефективност във Франция. На границата между XIX и XX век колоезденето е безспорен спорт №1 в страната. Поради тази причина първият спортен ежедневник във Франция – Le Vélo, посвещава по-голямата част от страниците си на тази модерна страст. По инициатива на вестника се организира първото голямо състезание “Париж – Брест – Париж”, което постига колосален успех, а тиражите на Le Vélo политат в небесата.

През 1900 г. обаче издателят на Le Vélo Пиер Жифар влиза в жесток конфликт с основния рекламодател на вестника маркиз Дьо Дион, по онова време най-големият производител на автомобили и мотоциклети в света. Маркизът не просто оттегля рекламите си, но и пуска на пазара свое собствено издание – L’Auto. За да унищожи окончателно своя конкурент, той обявява създаването на най-великото колоездачно състезание на всички времена. Така през 1903 г. под егидата на новото издание се провежда първият в историята “Тур дьо Франс”. По време на състезанието стандартният дневен тираж на L’Auto скача от 30 хил. на 65 хил. екземпляра, а извънредният брой след финала е продаден в рекордните 135 хил. копия.

Успехът на “Тур дьо Франс” превръща L’Auto в една от най-влиятелните и печеливши медии във Франция. Ето защо, когато по време на Втората световна война Франция е окупирана от Германия, вестникът не е затворен. Той преминава под контрола на нацистите, които го използват за пропагандни цели. Наред със спортните материали, на страниците на L’Auto започват да се появяват политически статии, насочени срещу Френската съпротива. Участниците в нея са наричани “терористи”, а населението е призовавано да сътрудничи на колаборационисткото правителство на генерал Филип Петен във Виши.

След прогонването на хитлеристите във Франция започват процеси срещу колаборационистите. Генералният директор на L’Auto Албер Лежен е разстрелян през януари 1945 г., а вестникът е конфискуван и ликвидиран. И точно тук в нашата история се появява фамилията Амори – днешните властелини на “Златната топката”.

Проектът за вдигане на тиражите

Към момента на затварянето на L’Auto през 1944 г. 35-годишният Емилиен Амори вече е забележителна фигура във френската медийна индустрия. Едва 21-годишен той основава Office de Publicité Générale – рекламна агенция, която осигурява мащабни рекламодатели за най-големите френски ежедневници. Този опит му създава безценни контакти, поради което след окупацията на Франция на Амори е предложена работа в правителството на Петен, където той отговаря за пропагандата на семейните ценности.

Сътрудничеството с режима във Виши би трябвало да означава сигурен край на кариерата му след освобождението. За Амори обаче то се превръща в портал към изграждането на гигантски бизнес. Къде се крие тайната ли? Просто е двоен агент. Официално работи за Петен, но зад кулисите подпомага лидерите на Френската съпротива. Като високопоставен чиновник той разполага с достъп до държавните печатници и до оскъдната по онова време хартия. Използвайки положението си, той тайно отпечатва в същите тези печатници стотици хиляди пропагандни брошури и опозиционни вестници.

Как е било възможно това да остане скрито от нацистите и до днес остава мистерия. Но след победата Амори не само избягва съда, за разлика от колегите си от Виши, а е обявен за герой на Републиката и става личен приятел на генерал Шарл дьо Гол. И бизнесменът се възползва от този си статут по максимално ефективен начин.

Част от медиите, сътрудничили с окупаторите, са национализирани, а други – затворени (като L’Auto и популярния градски вестник Le Petit Parisien). Амори обаче ги придобива и ги преиздава под нови имена. Първият започва да излиза под названието L’Équipe, а вторият – като Le Parisien libéré. Формално като собственик на L’Équipe е вписан бившият главен редактор на L’Auto Жак Годе, срещу когото се води разследване за колаборационизъм. Амори обаче се намесва, урежда свалянето на всички обвинения срещу него, а в замяна получава 50% от най-ценния актив на изданието – правата върху колоездачната обиколка “Тур дьо Франс”. Няколко години по-късно Амори изкупува и останалата половина от правата, както и самия вестник L’Équipe, запазвайки Годе на поста главен редактор и директор на “Тура”.

Във вторник L’Équipe издава и свое седмично приложение – списанието France Football. Колоезденето продължава да бъде основна тема на страниците, но футболът бързо набира популярност. Затова в редакцията решават да повторят трика на L’Auto и организират нов мащабен турнир, но този път във футбола.

Основната цел е чисто икономическа – удвояване на тиражите в средата на седмицата, когато на пазара има информационен вакуум (мачовете от уикенда вече са анализирани, а до новите двубои има няколко дни).

Журналистът от L’Équipe Габриел Ано, който преди медийната си кариера е селекционер на националния отбор на Франция, пише статия, в която предлага най-добрият клуб в Европа да се определи в турнир с участието на шампионите на различните страни. Идеята се приема с възторг, а подобни надпревари вече съществуват. В Южна Америка от 1948 г. се провежда клубен шампионат на КОНМЕБОЛ (първообразът на Копа Либертадорес), а в Европа от 1949 г. се разиграва Латинската купа с шампионите на Франция, Италия, Испания и Португалия.

L’Équipe получава зелена светлина от ФИФА и организира турнира, който днес познаваме като Шампионска лига (КЕШ). Правата върху тази футболна златна мина вероятно щяха и до днес да бъдат в ръцете на фамилията Амори, ако от ФИФА и УЕФА не се бяха усетили в последния момент. Международните футболни централи осъзнават риска частна медийна компания да държи контрола върху най-големия клубен турнир и в крайна сметка поемат организацията под шапката на новосъздадената УЕФА.

L’Équipe губи турнира, но си запазва нещо друго – “Златната топка”. Отличие, измислено в редакцията като съпътстваща награда към КЕШ, с цел да генерира допълнителен медиен шум. УЕФА тогава не проявява никакъв интерес към индивидуалния приз и той остава пълна собственост на L’Équipe и неговото футболно приложение France Football.

Войната с профсъюзите и мистериозната смърт на Емилиен Амори

След края на войната Le Parisien libéré се превръща в най-големия френски таблоид. Кряскащи заглавия, огромни снимки на първа страница, сензационно списване – всички тези съставки на жълтата преса носят на Емилиен Амори колосални тиражи и приказни приходи. Сам той казва в едно от малкото си интервюта: “Информацията във вестника не е задължително да бъде точна. Тя трябва да бъде епична.”

Към началото на 60-те години Амори вече има крайно противоречива репутация заради ултраконсервативните си политически възгледи. Неговият вестник подкрепя най-агресивно правителството по време на гражданската война в Алжир, оправдава действията на колониалната администрация и сблъсъците на полицията с демонстрантите в Париж. Във Франция, където по онова време левите идеи изживяват истински бум, подобна позиция го превръща в черна овца сред журналистическите среди.

През 70-те години Амори влиза в челен сблъсък с мощния френски профсъюз CGT, опитвайки се да съкрати масово работници в парижката си печатница. Преговорите пропадат, конфликтът ескалира и Амори демонстративно затваря предприятието, пренасяйки отпечатването на вестника в съседна Белгия.

Това обаче отприщва война. Синдикалните активисти правят засади и спират камионите, превозващи тиражите от Белгия, като ги изгарят. Работниците превземат затворената печатница и започват да издават в нея собствен вестник, насочен срещу медийния магнат.

През юни 1975 г. в Париж избухват две бомби. Едната е предназначена за шефа на профсъюза Force Ouvrière Андре Бержерон, съгласил се да печата вестника в друга печатница. Бержерон оцелява по чудо. Много по-малко късмет има главният редактор на агенция France Presse Бернар Кабанес, който загива при взрив пред вратата на дома си. Според полицията става дума за трагична грешка и атентатът е бил предназначен за неговия съименник, главен редактор на Le Parisien libéré. Убийците така и не са намерени.

Година и половина по-късно, през януари 1977 г., загива и самият Емилиен Амори. 67-годишният бизнесмен пада от кон по време на езда в гората Шантийи и ударя главата си фатално в дърво. Сатиричното списание Charlie Hebdo реагира на новината с емблематична корица: “Копелето е мъртво”. По-респектиращият ежедневник Libération също не спестява сарказма си, излизайки със заглавие: “Конят на Амори не е пострадал при трагичния инцидент”.

Френският вариант на сериала “Наследници”

Медийната империя, включваща “Тур дьо Франс”, L’Équipe и “Златната топката”, трябва да отиде в ръцете на дъщерята на Амори Франсин, която той посочва в завещанието си като единствен наследник.

Той прескача по-големия си син Филип, тъй като с него са в огромен конфликт. Бащата не одобрява избора му на университет, нито брака му с Мари-Одил Кун, девойка от буржоазно елзаско семейство.

Филип обаче оспорва завещанието в съда. Според френското законодателство е невъзможно преките наследници да бъдат напълно лишени от наследство. Съдебната битка между брат и сестра продължават шест години и завършва с извънсъдебно споразумение, по силата на което империята е разполовена. Франсин запазва за себе си списанията Marie-France и Point de Vue, докато Филип получава спортния гигант L’Équipe и таблоида Le Parisien.

Филип Амори е пълна противоположност на баща си – потаен, аскетичен човек, който избягва публичността и почти не стъпва в офисите на собствените си издания. Бивши служители на L’Équipe разказват как му се налагало да показва личната си карта на охраната на входа, тъй като никой не знаел как изглежда босът.

Въпреки това под негово ръководство бизнесът процъфтява. Конфликтът с печатниците е уреден, Le Parisien изчиства имиджа си на евтин таблоид, а “Тур дьо Франс” претърпява финансова ренесанс. До този момент организацията на самата обиколка е била на загуба, но Филип променя концепцията – телевизионните права за “Тура” започват да се продават не просто като спортно събитие, а като спираща дъха туристическа обиколка на френската провинция. Проучванията показват, че 70% от телевизионната аудитория гледа състезанието именно заради невероятните пейзажи.

Допинг скандалите и появата на Леля Скрудж

Ако Филип Амори е слабо познат на обществеността, то за съпругата му Мари-Одил информацията е още по-оскъдна. Всичко се променя през 2006 г., когато Филип умира от онкологично заболяване и начело на империята застава неговата 66-годишна вдовица.

Оказва се, че тя поема юздите в изключително критичен момент. Професионалното колоездене е разтърсено от грандиозни допинг скандали, а вестник L’Équipe, като най-влиятелната медия в този спорт, бълва гръмки разкрития. През 2005 г. именно френското издание разкрива, че в пробите на 7-кратния шампион Ланс Армстронг е открит еритропоетин (ЕПО).

Тук възниква класически конфликт на интереси. Благодарение на допинг разкритията журналистите от L’Équipe вдигат тиражите и печелят световна слава. Същите тези публикации обаче систематично унищожават репутацията на “Тур дьо Франс”, който е най-печелившият актив на семейство Амори.

Мари-Одил не издържа. През 2008 г. тя свиква тайни срещи с водещите редактори на L’Équipe и им поставя ултиматум разследванията за допинг в колоезденето да бъдат прекратени. Журналистите обаче оказват яростна съпротива и през февруари 2009 г. излизат с публична декларация, осъждаща собственичката за пряка намеса и опит за цензура:

“Г-жа Амори изрази желание темата за допинга повече да не бъде засягана. Това представлява пряко посегателство срещу свободата на словото и независимостта на редакцията. Прави ли се съзнателен опит да се симулира слепота пред допинга в името на търговския интерес?”, гласи позицията на репортерите.

Официалните представители на Мари-Одил отричат всичко с мотива, че тя е била “погрешно разбрана”. От този момент нататък обаче Амори окончателно потъва в сянка. В средите я описват като жесток, безкомпромисен мениджър, движен единствено от печалбата. Журналистите от Le Monde дори завъртат прякора Леля Скрудж заради пословичната ѝ пестеливост.

“Тя е готова да даде едно евро днес, но след час ще изисква да ѝ върнеш десет”, разкрива близък до групата източник, добавяйки, че мултимилионерката продължава да кара старо Peugeot 306 и се облича изключително скромно.

Голямата битка с ФИФА

Най-големият бизнес триумф на Мари-Одил Амори безспорно е победата ѝ във войната с ФИФА за контрола върху “Златната топката”.

Виждайки колосалния глобален интерес към приза, през 1991 г. ФИФА пуска своя собствена алтернативна награда “Футболист на годината на ФИФА”. От световната централа критикуват правилника на France Football, според който до 1995 г. трофеят се връчва само на европейски играчи (поради което величия като Пеле и Диего Марадона никога не са печелили официално отличието). Освен това за наградата на France Football гласуват журналисти, докато при ФИФА вотът е поверен на селекционерите и капитаните на националните отбори.

В продължение на две десетилетия двете награди съществуват паралелно. Резултатите често се дублират, но когато се разминават, избухват жестоки спорове. Така например през 2004 г. Андрий Шевченко грабва “Златната топката”, докато ФИФА коронова Роналдиньо.

Тази война изтощава и двете страни. Ето защо през 2010 г. е постигнато историческо споразумение за обединение под бранда “Златна топка на ФИФА”. Именно тогава се раждат бляскавите гала вечери с червени килими, лимузини и звездни футболисти в смокинги на първите редове.

Партньорството обаче издържа едва пет години. През 2016 г. France Football неочаквано обявява, че прекратява сътрудничеството си с ФИФА и се връща към автентичния си формат.

Официална причина за развода така и не е съобщена. Инсайдъри, близки до ФИФА, разкриват, че Мари-Одил Амори е поискала от световната централа астрономическа сума за правото да ползват името на нейната историческа награда. Световните футболни чиновници категорично отказват да платят “рекета”.

Днес ФИФА отново връчва свои собствени награди (The Best), но те така и не успяха да засенчат блясъка на оригинала. “Златната топката” си остава най-съкровената мечта за всеки футболист на планетата. А зад целия този блясък, зад милионните договори с DAZN, adidas и Qatar Airways, продължава да стои една 86-годишна французойка, която предпочита да остане невидима за света.