Ники АЛЕКСАНДРОВ

Добре, нека излеем най-напред емоцията от дербито, нека я опишем. Тя също е част от всеки един мач, особено в този, който се игра веднага след Великден. Пък и без нея няма кой знае какво да отсеем от този сблъсък между червени и сини. На стадиона, за тези които бяха преки свидетели на събитията, картината е доста по-различна. Винаги е така. Ако си от страната на тези, които подкрепят, които милеят, които болеят за ЦСКА, се случи следното: едно сравнително спокойно първо полувреме, през време на което по-интересното се случваше на трибуните. Песни, скандиране, подкрепа, закачки с противниковата публика. За пореден път величествена, страхотна хореография, акцентът бе почит към легендарния Димитър Пенев. В това отношение победата за червените бе налице. Минава почивката, малко отдих, започва второто полувреме. Общо взето няма какво да се обсъжда, ако си на мача с приятели, със съмишленици. Няма нито едно положение, нито да се ядосваш, че някой от твоите е пропуснал, нито пък да се радваш, че някой от другите не е успял да реализира. Нищо. Леко по-активно начало на втората част, малко по-бързи действия на терена, но всичко приключва за десетина минути. Пак застой. И тук някъде си казваш: май отиваме на хикс, не виждам какво може да се случи в тоя мач. Ама поне си направихме купона на трибуните. Изведнъж Левски вкарва гол, от нищото, корнер, удар, вратарят избива, ама топката попада в играч пред него, на когото не му остава нищо друго, освен лесно да я ритне във вратата. И тогава вече емоцията започва да се набира. Най-напред тя е под формата на ядосване, че ей така, без да са по-добрият отбор, онези отсреща ще вземат да бият. И нещо по-страшно – ще вземат да станат шампиони с тази победа, ще ни скъсат от бъзици. И целият този коктейл от мисли, терзания и емоции започва да бълбука, да се трупа, да прелива у всеки, който е в секторите „Г“ и „А“. Червените фенове се молят нещо да се случи, нещо да се промени. Уви, играта на техните любимци не се получава, няма натиск, въпреки допуснатия гол, пак няма положения. Мачът привършва, Годой успява да изработи един сякаш последен ъглов удар. Сега или никога! Центриране, вратарят Лапухов юнашки се хвърля във въздуха, отбива топката нагоре с рамо, после тя пак рикошира от защитник на сините, попада в нашата „девятка“ – шут и гол! Еуфория! Бурна радост, всеки прегръща всеки. Изведнъж цялото настроение се преобръща с главата надолу. Или нагоре. Цялата картина има коренно различен нюанс, светът е червен. Край на мача, скандирания, урааа, само ЦСКА, прецакахме онези, наслаждаваме се как противниковите сектори са потънали в мълчание.

Това по-различно начало и представяне на събитията от вечното дерби целят да опишат едната призма. Тази, която е натоварена с искрената и непосредствена емоция, която владее тези, които бяха на стадиона. Но не всеки фен на ЦСКА е бил на „Васил Левски“. Мнозина са гледали мача сами у дома, пред телевизора. При изравнителния гол на Годой е нямало кого да прегърнат и може би са си казали просто: „Ей, поне се измъкнахме!“. Доволни, че колегата утре на работа няма да ги подиграва, ако е фен на Левски. В последните няколко седмици все си мислех, че под някаква форма отборът на Христо Янев пази сили. Или нещо подобно. Или поне така се надявах. Че изведнъж в това дерби, а оттук насетне и в мачовете за купата и тези от плейофната група ще покаже съвсем различно лице, коренно различно игрово поведение. Смятах, че тегавите игри срещу редица отбори от долната половина на таблицата – срещу Монтана, срещу Берое /въпреки убедителния резултат/, срещу Добруджа, срещу Ботев Враца, срещу Септември, срещу Славия /слава Богу ще запомним поне гола на Пиедраита/, са нещо като прикриване пред бъдещите сериозни съперници. Въпреки че между тези споменати двубои мина като танк върху минзухари и един неравностоен сблъсък срещу Лудогорец в Разград. На мен ми се струват много. Всичките те са от тази година, те са от този период, в който ЦСКА се очакваше- от една страна да се стабилизира в класирането, да продължи за купата, но същевременно да придобие стил, да всява респект и най-важното – да подкрепи огромните надежди, които се възлагат за следващия сезон. И тези, които са от ЦСКА да нямат търпение да дойде този следващ сезон, за да изживеят максимално удоволствието от новия стадион, съчетано с конкурентен тим, който се бори за титла. Опитвам се и след този мач с Левски да видя картинката в близкото бъдеще, но все по-размазана става тя, някак все по-трудно си представям хубавите неща, които се очаква да се случат на ЦСКА. Бройте ме песимист, нека сгреша, нека се случи това, което мнозина очакват. Но си остава ядосването, че се пропускат възможности, че времето си минава.

В понеделник на Националния стадион червените можеха и трябваше да победят този съперник. Незнайно защо притеснен, въпреки уютния аванс на върха. Затворен, без централен нападател, дори без старши треньор на скамейката, въпреки дистанционната комуникация, която се осъществяваше през цялото време. Защо ЦСКА не опита дори да го победи? Не помня ситуация, не помня поне няколко далечни шута, не помня пет или десетминутен мощен натиск, не помня дълбоко пресиране на вратаря, който се разхождаше постоянно пред наказателното си поле. Изобщо идеален момент да победиш, да хвърлиш съперника в пълен нокдаун, а за себе си – да покажеш, че си готов за идващите битки в плейофите и в полуфиналите за купата с Лудогорец. А сега остава все по-тлеещата надежда, че може би пак има някакво прикрито дебнене, някакъв дълбок тактически замисъл. И рязко във вторник в Разград и след това срещу останалите в четворката ще видим различен ЦСКА, побеждаващ и играещ подобаващо на потенциала, с който разполага. И такъв, който с играта си да не срами историята, да не се чувства нелепо пред Димитър Пенев, чието присъствие се усещаше от сектор „Г“. Все си мисля, че ЦСКА може повече и трябва да покаже повече от това, което е през тази пролет. А то не е това, което им се иска на привържениците и на ръководството. Те правят всичко възможно, за да имат играчите и треньорите пълен комфорт. Подкрепа от трибуните навсякъде, финансова стабилност и нов стадион от собственика. Хайде малко и те да дадат!