Христо Стоичков повежда България към световния връх през 1994 г., за да запуши устата на злобата

Росен АНГЕЛОВ

Светът отдавна го бе признал, но не и България. Или по-скоро една определена част от нея, която все още неистово се съпротивляваше, отричайки очевидното. Може и да звучи кощунствено, но точно такова е положението на Христо Стоичков преди световното първенство през 1994 г. Както и много други теми у нас до ден днешен, той разделя нацията във футболната ѝ част на два непримирими лагера (впрочем още един маркер за неговата мощ).

Едни го боготворят, други го ненавиждат до дъното на душата си. Но в крайна сметка това е логично. С Ицо средно положение не може да има. Неговата експлозивна натура, напълно съответстваща на игровия му стил, не оставя никакво поле за нюанси и светлосенки.

Проправил си е пътя до върха по трудния начин, а това определено оставя следи. Изпитанията не са загладили острите ръбове на характера, а напротив – подчертават ги допълнително. Иначе нямаше как да бъде. Другояче просто не би оцелял. Мнозина на негово място биха вдигнали ръце и да се откажат, след като на 15 години отговорните фактори по селекцията на юношите в Марица Пд го обявяват за безперспективен.

Той обаче стиска зъби и продължава в заводския отбор на „Юрий Гагарин“. Следващата спирка е в Хеброс Харманли във В група. Да, не прилича на алея на славата. По-скоро изглежда като предверие към посредствеността, през което са минали хиляди преди него. Той обаче не се оставя да бъде засмукан, а

уцелва момента

за да скочи в ескалатора на историята.

В ЦСКА попада в сложно време, когато големият армейски тим от началото на 80-те вече е преминал пика си. На пръв поглед идеалният момент да се докажеш. Вместо това обаче се оказва в перфектната буря, завихрила се след финала за купата през 1985-а. Всъщност в този мач не се случва нищо кой знае какво, противно на митологията и градските легенди. Вероятно във В група е виждал далеч по-големи скандали и баталии на терена. Може би дори е участвал в тях. Но истинският трус тогава е в кабинетите и Ицо се оказва косвена жертва в пренареждането на играта. Толкова дребна и незначителна, че никой дори не й обръща внимание, докато гори пожарът. Просто подробност от пейзажа.
Сякаш това е краят. Но Христо се оказва жилав. Огъва се, но

не се пречупва

и този път, както би станало с 99% от всички останали, попаднали в подобна ситуация.

Когато го реабилитират през 1986 г., вече няма кой да го спре. В първия си пълноценен сезон на „Армията” извежда ЦСКА до титлата. Вкарва най-важния шампионски гол във Вечното дерби в предпоследния кръг, когато се решава всичко. В този момент окончателно се превръща в обществен враг №1 на „синята“ България. Но за него това няма значение. Напротив, мотивира го допълнително.
Когато отива в Барселона, вече е завършен играч и с него каталунците печелят първия си трофей в КЕШ. А на домашната сцена задълго пречупват гръбнака на Реал с 4 поредни титли.

Междувременно в България продължават да му натякват, че в стилово отношение разчита само на една гола скорост и му липсва технически финес. Дълго време това е водещата теза на отрицателите му. Дали са го вярвали наистина е отделен въпрос, но нали все нещо трябва да излаят насреща му. А всъщност Ицо преспокойно може да претендира, че е най-комплексният футболист, който България е раждала. Разбира се, неговата

запазена марка

е уникалният контрол на скорост. Без преувеличение може да твърдим, че по този показател е сред най-добрите в света за всички времена. Съчетава изключителна линейна бързина с такова водене на топката, че тя практически не може да му бъде отнета без нарушение, и то грубо, когато набере. Толкова е силен в това, че всичките му останали достойнства често остават скрити. Подобен ефект се проявява особено в Барса, когато Кройф ограничава периметъра му на действие на фланга, съобразно собствената си концепция за играта. Именно заради това Стоичков е възприеман от мнозина като строго профилиран състезател. А неговата палитра всъщност е несъизмеримо по-богата.

Далеч не е само консуматор, макар че вкарва много. Тук е място да се отбележи нещо важно. Като изключим сезон 1989/90 в ЦСКА, когато печели „Златната обувка“ като стрелец №1 на Европа с 38 попадения, Стоичков никога не е човекът, на когото е подчинено всичко. Добавяйки и факта, че в Барса не играе на върха на атаката и трябва да се съобразява с ротацията на чужденците,

резултатността
му е направо
феноменална

за тази позиция. Още повече че в големи отрязъци от кариерата си действа като атакуващ халф, който започва пробивите от дълбочина. Именно това е ключът за неговата съвършена универсалност. Тръгвайки от полузащитата, в златните си години Ицо не само завършва атаките, а ги проектира и конструира. Притежава уникално съчетание между поглед върху играта и прецизност на паса, тъй че от 40-50 метра да залепи топката на крака или главата на съотборник в чиста позиция. По този начин буквално е в състояние „да измисли“ гол от нищото.
Но у нас това не е достатъчно. Когато всички останали аргументи вече не работят, на масата се хвърля последният коз: „А защо не е направил нищо с националния отбор?” Е, през 1994 г. той окончателно им затваря устата. Макар че дори в пика на еуфорията от американското лято не всички са доволни, но вече не смеят да си го признаят, поне гласно.

Това не значи, че четвъртото място в света е единствено и само заслуга на Стоичков, докато са му асистирали още 10 водоносци. Съвсем не! Поне две трети от футболистите, с които играе за България, не отстъпват на нивото на титулярите в първия Дрийм тим на Барса. Както обаче показва историята, само това не стига. Имали сме и други велики генерации, но всички те без изключение са рухвали в решителния момент преди големия скок, препънати от спирачките на самоподценяването. Със Стоичков това обаче е невъзможно. Неговото „айн, цу цвайн, цу дрън“ е ритуална клада, изпепелила комплексите на миналото.
Сякаш само той има силата да убеди дори на подсъзнателно ниво съотборниците си, че България вече може да се опълчи на големите. И когато това се случва, нацията няма друг избор, освен да го постави на пиедестала, резервиран за най-великите сред избраните.