В една приятна лятна нощ на далечната 1998 година ми се прииска да отида на футболен мач и проверката показа, че по това време играят Септември София и Литекс на националния стадион „Васил Левски“. Прекрасна възможност наживо да видя явлението Литекс и онзи митичен клуб от квартал Красна поляна, дал на българския футбол такива величия като Митата Якимов и Паро Никодимов. И макар по онова време обемът на „Васил Левски“ да беше 55 хиляди зрители, все пак стадиона не кънтеше съвсем на кухо. Към две до три хиляди ревностни почитатели на играта бяха решили да уважат събитието. Стана хубав мач, Литекс беше в стихията си и спечели с 4:1. Неутралните ценители на играха останаха доволни от видяното на терена. Смисълът на футбола се изпълни с необходимото съдържание.

24 години по-късно митичния Септември на Митата и Паро пак се подвизава на стадион „Васил Левски“ и отново в една прекрасна лятна нощ има за противник явлението Лудогорец. Сравнението е абсолютно уместно, онзи Литекс и сегашния Лудогорец са като направени под индиго. Тимът от Разград е в стихията си, устремен към ново участие в групите на европейските турнири. Неутралният зрител определено има какво да види, защото за родните стандарти Лудогорец е машина. Но великолепния футбол и 18-те удара към вратата на противника са гледани от 20 до 30 човека. Ложата не се брои, защото тя е без значение поради конфликт на интереси. За 24 години сто пъти се е стопил интереса към футбола. И както е модерно днес да се казва за различни международни събития, дефутболизацията у нас е завършена напълно.

Странното е, че на никой не му пука. Никой не се трогва от празния „Васил Левски“. Дори играчите на Лудогорец не се интересуват, че играят фантастичния си футбол само за празните седалки. Дори при отбелязването на головете не обръщат никакво внимание на петимата си верни почитатели, попаднали на стадиона. Нещо определено се обърка в представите ни за играта, щом факторът публика вече няма никакво значение. Какъв е смисъла от съществуването на Септември след като в дебютния им мач в елита, и то срещу шампиона на България, играят пред празен стадион, все едно че са наказани. И колко бутафорно звучат думите на треньора им Матич за храбростта на младите му подопечни. Ама тя тази храброст трябва някой да я види и да и се възхити. Как ще израстват нагоре младите футболисти на Септември като никой не се интересува от това, което правят на терена!?

Дефутболизацията приключи успешно, но играта не желае да си тръгне. Поддържат я в това състояние, в което гледахме в Коматево и на „Васил Левски“. А в тази седмица се играха осминафиналите в клубните турнири на Южна Америка. Стадионите пращяха по шефовете, зрителите бяха толкова много, че можеше да стане задушаване. И футболистите се бореха като лъвове заради хората по трибуните. Защото в Южна Америка казват, че публиката не гледа мачовете, а ги играе заедно с 22-ата на терена. Това отлично го знаят Матиас Тисера, Алекс Сантана, Каули Оливейра, Рик Джонатан и Сисиньо, защото идват от онези места, в които футболът е религия. И сигурно им е много странно да играят на голям стадион без зрители. Сигурно тайничко се мечтаят за денят в който отново ще излязат пред екзалтирани фенове, които скандират и пеят в тяхна чест.

Това е грозната истина за футбола в България. Странно защо обаче никой не иска да я види. И никой не иска да върне хората на стадионите. Всичко е много логично, зрителите няма да се върнат, докато във футбола са тези, които ги изгониха. И все още има хора, които откриват смисъл в цялото това безумие. На онези от ложите явно това им харесва.